Чернооката блондинка [bg]

— Защо просто не се предадохте, защо не звъннах­те на Хендрикс, не му се извинихте и не му предадохте куфара?

— Да бе, как не. Хендрикс щеше да ми благодари, да ме избави от стоката и после някой от хората му щеше да ми изтръгне ноктите с клещи. И това щеше да е само началото. Не познавате тези хора.

Тук грешеше, но не си струваше да му противореча. Кафето в чашата ми се сдоби с каймак като миниатюрно нефтено петно. Цигареният дим пареше в устата ми. Човек се чувства омърсен дори само в присъствието на дребен мошеник като Питърсън.

— Да се върнем малко назад. Разкажете ми как инсценирахте смъртта си.

Той въздъхна ядосано.

— Колко време ще ме държите тук, Марлоу, за да отговарям на глупавите ви въпроси?

— Колкото трябва. Аз съм много любопитен човек. Угодете ми.

Той отново започна разсеяно да разтрива китката си. По нея вече се виждаха синини. Не знаех, че имам такава желязна хватка.

— Познавах Флойд Хансън — отговори той по обичайния си нацупен начин. — Пускаше ме в клуба, когато стареца го нямаше.

— Как така?

Той отново разкриви лицето си и то вече не беше красиво.

— Баща ми ме лиши от наследство и ми забрани да се доближавам до него и до скъпоценния му клуб „Кахуила“. Харесваше ми да ходя там, да се напивам и да повръщам на ориенталските му килими.

— С какво държахте Хансън?

— Държах ли го с нещо?

— Така допускам. Поемал е голяма опасност, като ви е пускал вътре. Срещал съм баща ви, не ми се стори толерантен човек. Плащахте ли на Хансън?

Той се засмя — първият искрен смях, който чувах от него.

— Неее, не се налагаше да му плащам. Знаех някои неща за него. Веднъж се пробва с мен, когато бях млад и зелен. После обясни, че не знае какво го е прихванало, и ме накара да се закълна, че няма да кажа на стареца. Обещах му, обаче ясно му дадох да разбере, че от този момент нататък си имаме споразумение.

Питърсън се усмихна, горд от съобразителността си.

— Тялото, което онази нощ сте облекли с дрехите си и сте оставили край пътя… то откъде се появи… чие е?

— На някакъв работник от клуба.

— Вие ли го убихте?

Той се отдръпна назад и впери поглед в мен.

— Моля? Майтапите ли се?

— В такъв случай трябва да е бил Хансън. — Замълчах. — Интересно, не бих казал, че е убиец. Не подозирах, че е способен.

Питърсън се замисли.

— Не съм го разпитвал за тялото — заяви сприхаво. — Явно съм решил, че който и да е, е починал от естествена смърт. Не видях никакви белези по него. Двамата с Флойд го облякохме с костюма ми в клуба, после го закарахме с ръчна количка край пътя. Цяла нощ се преструвах на пиян, постарах се всички да ме видят…

— Включително Клеър Кавендиш.

— Да — кимна той. — И Клеър беше там. Освен това се уговорих с Лин да разпознае тялото и да уреди кремацията. Всичко беше уредено, всичко беше наред. По-надолу по пътя ме чакаше паркирана кола и веднага след като с Флойд щяхме да захвърлим тялото, аз щях да офейкам на север с куфара в багажника. Трябваше да се получи.