Чернооката блондинка [bg]

— Защото е убил онези мексиканци — или поне е разпоредил да бъдат убити.

— Така ли? — Питърсън видимо се развесели. — Къде е отишъл?

— Много хора биха искали да разберат.

— Сигурно е някъде в Европа. Има скрити мангизи. Сигурно живее под фалшиво име — изкиска се той почти с възхищение. — Никога няма да го намерят.

Помълчахме малко и двамата, после Питърсън се размърда.

— Трябва да тръгвам, Марлоу — каза той. — Какво решаваш? Ще занесеш ли нещата на Хендрикс?

— Добре, ще ги занеса — съгласих се.

— Добре. Само че да не вземеш нещо да си въобразиш… ще кажа на Хендрикс, че куфарът е у вас.

— Правете каквото искате.

Пъхна ръка в сакото си, извади пачка банкноти, задържа ги в скута си, под масата, и започна да отброява десетдоларови банкноти. Имаше много. Надявах се, че не е въртял мръсни номера с дрогата на Менди Менендес, например да си е заделил някаква част и да я е заменил с няколко торбички гипс. Хендрикс не беше толкова глупав, че да се хване на този номер.

— Не ми трябват парите ви, Питърсън.

Той ме стрелна с кос поглед, подозрителен и пресметлив.

— Защо? Благотворително ли действате?

— Тези пари са минали през ръце, които не искам да докосвам.

— Тогава защо…

— Харесвах сестра ви — отвърнах тихо. — Тя притежаваше дух. Да кажем, че го правя заради нея.

Той щеше да се изсмее, ако не беше видял погледа ми.

— Ами вие, какви са вашите планове? — попитах. Не че ми пукаше, исках да се уверя, че повече няма да го видя.

— Имам си приятел — отговори.

— Нов?

— Работи на южноамерикански круизен кораб. Може да ми намери работа. А когато стигнем до Рио или до Буенос Айрес, или до друго такова място, ще избягам и ще започна нов живот.

— Каква работа ви предлага този приятел?

Той се подсмихна самодоволно.

— Не особено натоварваща. Да съм мил с пътниците, да им помагам да разрешават дребните проблеми, които може да възникнат. Такива работи.

— Значи, баща ви беше прав — сега ще го направите официално.

— Какво имате предвид?

— Ще бъдете истински, добре заплатен член на Почетния орден на жиголата.

Самодоволната му усмивка угасна.

— Направо страхотно от устата на воайор. Но само си помислете — вие още ще бъдете тук, ще сновете по улиците и ще шпионирате нечий съпруг, за да го пипнете как треска приятелката си, а аз ще се припичам на слънце в някой хамак.

Той понечи да се изправи, обаче аз отново го стиснах за китката и го накарах да седне.

— Имам един последен въпрос.

Той облиза прелестните си розови устни, погледна с копнеж към вратата, после отново седна бавно.

— Какъв?

— Клеър Кавендиш. Твърди, че сте имали романтична връзка.

Той се ококори толкова широко, че очите му едва не изскочиха от ямките си.

— Тя ли го каза? — засмя се тихо. — Наистина ли?

— Искате да кажете, че не е вярно?

Поклати глава — не за да отрече, а смаяно.