![Чернооката блондинка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/6/chernookata-blondinka-bg-download.jpg)
Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
Млъкнах. Вече ми беше втръснало да слушам собствения си глас, към самотния барабанист в главата ми се беше присъединила цяла перкусионна секция, група аматьори, които компенсираха липсата на умения с енергичност. Днес още нищичко не бях хапвал и водката прогаряше като киселина беззащитните ми вътрешности. Клеър Кавендиш седеше прегърбена срещу мен, все още загледана пред себе си, и изведнъж ми се стори грозна, прииска ми се да съм някъде другаде, където нея я няма.
— Дай ми време — каза тя. — Нужно ми е време да помисля…
Изчаках. Личеше си, че тя няма да продължи.
— За какво? — попитах. — Трябва ли да се посъветваш с някого?
Тя бързо вдигна поглед към мен.
— Не. Защо питаш?
— Не знам. Просто ми се стори, че преценяваш какво ще каже някой друг, когато му предадеш днешния ни разговор.
Вярно беше — тя наистина, изглежда, мислеше за някого другиго, същия, за когото мислеше онази вечер в спалнята, макар да не знам как се бях досетил. Съзнанието има порти, на които настоява да се облегне и да затвори плътно, докато онова, което е отвън, изгуби значението си, пантите поддадат, въпросното нещо се разцепи и вътре нахлуят всякакви неща.
— Дай ми време — повтори тя. Вече и двете ѝ ръце бяха стиснати на юмруци, които един до друг притискаха масата. — Опитай се да ме разбереш.
— Точно това правя, опитвам се да разбера.
— Знам и го оценявам — отново вдигна очи тя някак умолително, — наистина.
Изведнъж стана много заета, започна да си прибира цигарите и абаносовото цигаре в чантата. Взе си и шапката и си я сложи. Периферията лениво полегна върху челото ѝ като погалена от лек повей. Как можах дори за секунда да я помисля за грозна? Как ми хрумна, че е нещо друго освен най-прелестното същество, което съм виждал или което някога ще зърна? Диафрагмата ми се надигна като път, който се надипля при земетресение. Щях да я изгубя, щях да изгубя тази безценна жена, нищо че всъщност никога не я бях притежавал, и тази мисъл ме изпълни с мъка, каквато не вярвах, че е възможно човек да изпита и въпреки това да оцелее.
— Не си отивай — помолих я.
Тя ме погледна и примигна бързо, сякаш е забравила за присъствието ми или сякаш вече не ме познава. Изправи се. Леко трепереше.
— Късно е, имам уговорка.
Лъжеше, разбира се. Нямаше значение. Още от малка я бяха научили да изрича такива лъжи, дребни светски лъжи, които всички приемат за даденост, поне всички в нейния свят. Изправих се и ребрата ми проскърцаха под обвивката си от наранена плът.
— Ще ми се обадиш ли? — попитах.
— Да, разбира се.
Мисля, че тя не ме чу, но и това нямаше значение.
Извърна се и тръгна. Искаше ми се да протегна ръка и да я спра, да я задържа тук, при мен. Видях се как се пресягам и я хващам за лакътя, но това се случи само във въображението ми, тя промърмори нещо, което не чух, обърна ми гръб и се отдалечи, криволичейки между масите, без да обръща внимание на мъжките погледи, които я следяха.
Отново седнах, макар че сякаш по-скоро се стоварих на стола. Върху масата се мъдреше непокътнатото ѝ питие със самотната маслинка. Угасената ѝ цигара в пепелника със следа от червило. Погледнах към своята наполовина празна чаша, към смачканата салфетка, към прашинките пепел върху масата, които дори дъхът щеше да отвее. Това са нещата, които остават, това са нещата, които помним.
Отидох с такси до „Барнис Бийнъри“, за си взема колата. На предното стъкло бяха боднати три глоби за паркиране. Скъсах ги и ги изхвърлих в канавката. Не валеше, явно само очите ми бяха влажни.
22
За втори път едва не се отказах. Тялото и духът ми страдаха, не виждах накъде води пътят, по който вървях вече сякаш от много отдавна, макар че надали беше повече от седмица. Нямаше никакви признаци за края на жегата и сутрин над улиците висваше кафеникаво-синкав смог, през който слънцето се опитваше да проникне, ала не особено успешно. Градът беше като огромна влажна прегръдка.
С часове седях в кантората си, вдигнал крака върху бюрото, съблякъл сакото си и разкопчал яката на ризата си, неподвижно зареял поглед в нищото или наблюдаващ малък ескадрон от мухи, които обикаляха до безкрай около лампата на тавана. Неведнъж се изкушавах да извадя бутилката от чекмеджето на бюрото си, но знаех какво ще стане, ако го сторя.
Отбиха се няколко евентуални клиенти, но никой не се задържа. Едната беше жена, убедена, че съседката ѝ трови котката. У нея долових нещо познато и се сетих, че е идвала и преди няколко години със същото оплакване и че и тогава я бях отпратил. Изглежда, беше опитала при всички частни детективи в телефонния указател и сега за втори път вървеше по списъка. Може би трябваше да ѝ се разкрещя, но ми дожаля за нея. Самият аз бях обзет от дълбока тъга, затова изпитвах жалост към всичко, дори към дръвчето бонзай, японския клен, който си бях купил веднъж просто ей така, за да освежа кабинета си и да ми прави компания през дългите часове, когато нищо не се случваше и никой не се обаждаше, но което сега умираше въпреки усилията ми да го спася — или пък точно поради тях.