Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Дом Пауло не очакваше, че ще го убеди. Но сърцето му се сви, когато забеляза снизходителното търпение, с което ученият го слушаше. Това бе търпението на човек, изслушващ аргументи, които вече бе отхвърлил за свое удовлетворение.

— Това, което предлагате, в действителност означава необходимост да се изчака още малко. Да разпуснем Колегиума или да го пренесем в пустинята и по някакъв начин — без да притежаваме собствено злато и сребро — да възстановим експерименталната и теоретична наука, без да казваме за това никому. Да запазим това до тези времена, когато човекът ще стане мъдър и чист, свят и добър.

— Нямах предвид това.

— Не това искахте да кажете, но това следва от казаното: да се заточи науката, да не се прилага практически, нищо да не се опитваш да правиш, докато човекът не стане светец. Така не може. Вие постъпвате така, в това абатство, вече поколения наред.

— Ние нищо не сме крили.

— Не сте крили нищо, но сте стояли толкова тихичко, че никой и не се е досещал, какви съкровища пазите.

Гневна искра блесна в погледа на стареца.

— Струва ми се, че настъпи моментът да ви запозная с нашия свят основател — промърмори той, като посочи дървената статуя в ъгъла. — Той е бил учен като вас, но после светът обезумял и той се скрил в светилището. Основал е този орден, за да запази това, което още е могло да се запази от писмените документи на последната цивилизация. Да го запази за какво и за кого? Погледнете върху какво стои той? Какво е било приготвено, за да се разпали кладата? Книги! Ето колко малко е била необходима на света вашата наука тогава и столетия след това! Той умря за нас. Легендата, казва, че когато го полели с бензин, той помолил да му дадат чашка от тази течност. Те помислили, че я е объркал с водата и му я дали със смях. Той благословил чашата — разказват, че бензинът се превърнал във вино след благословията — и казал после: Hic est enim calix sanguimis mei, и изпил чашата, преди да успеят да го обесят и хвърлят на кладата. Трябва ли да ви прочета дългия списък на нашите мъченици? Трябва ли да описвам всички сражения, които сме водили, за да запазим тези документи неприкосновени? Да споменавам ли всички монаси, ослепели в стаята за копиране заради вас? И вие ми говорите отгоре на всичко, че нищо не сме направили, че сме ги укривали в тишина.