Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

В пустинята започнаха да се появяват пътници от изток. Търговци, ловци и овчари носеха вести от Равнината. Чумата по животните като гръцки огън се разпространяваше сред езическите стада, гладът изглеждаше неизбежен. С падането на Ларедан, войската му се превърна в партизански отряди. Една част се върнаха в родината си, както им беше наредено, но другите дадоха страшна клетва да вървят напред към Тексаркана и да не спират, докато не вземат главата на Ханеган Втори или не загинат в боя. Лареданците, отслабени и разгромени, се избиваха по време на опустошителните набези на воините на Бясната Мечка, жадуващи да отмъстят на тези, които им бяха докарали чумата. Носеха се слухове, че Ханеган великодушно е предложил на народа на Бясната Мечка своето покровителство и защита, ако се закълнат във вярност към „цивилизованите“ закони, приемат неговите офицери в своя съвет и приемат християнската вяра. Покорност или гладна смърт — такава възможност за избор предоставиха на овцевъдните племена съдбата и Ханеган. Голяма част предпочетоха гладната смърт пред васалската зависимост от държавата на земеделците и търговците. Говореше се, че Хонган Ос е изревал отказът си на юг, на изток и към небесата. Последното допълнил с това, че изгорил един шаман, за да накаже племенните богове за това, че са му изменили. Той заплашвал да приеме християнството, ако християнските богове му помогнат да избие враговете си.

При краткото посещение на група овчари в абатството се установи, че Поета е изчезнал. Дом Тадео пръв забеляза отсъствието му.

— Вие сте уверен, че е изчезнал? — учуди се дом Пауло. — Той често прекарва по няколко дни извън абатството или се изкачва на платото да поспори с Бенеамин.

— Изчезнали са му вещите — каза донът. — От стаята му е изнесено всичко.

Абатът се намръщи.

— Когато Поета си отива, това е лош знак. Впрочем, ако той действително е изчезнал, съветвам ви да проверите незабавно личните си вещи.

Лицето на дона стана замислено.

— Значи, ето къде са се дянали моите обувки… Изнесох ги пред вратата за почистване. Беше в деня, когато се опита да разбие вратата ми.

— Кой? Поета ли??

Дом Тадео се разсмя.

— Страхувам се, че малко се пошегувах с него. Стъкленото му око е у мен. Нали помните вечерта, когато го остави на масата в трапезната? Аз го взех. Той знаеше, че окото му е у мен, но аз отричах. Оттогава все се шегувахме с него, дори пуснахме слух, че това е око на идола на Ордите и трябва да бъде върнато в музея. Понякога той просто побесняваше. Разбира се, смятах да му го върна, преди да си тръгнем. Как мислите, той ще се върне ли, като си отидем?

— Съмнявам се — отговори абатът, като потръпна при вида на окото. — Но, ако желаете, аз ще му пазя окото. Макар че той вероятно се е отправил към Тексаркана, за да си го потърси. Той смята, че това е могъщ талисман.

— Защо?

Дом Пауло се усмихна.

— Казва, че вижда по-добре, когато го носи.

— Що за глупости!

— Той само се кълне, че не може да вижда без него. Уверява, че окото му дава усещане за „истинския смисъл“, макар да му причинява главоболие. Но никой не може да каже, дали това е истина или плод на фантазията му, или пък Поетът се изразява алегорически. Съмнявам се дали за него въобще съществува разлика между фантазия и факти.