![Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/3/kantata-za-lejbovic-a-canticle-for-leibowitz-bg-download.jpg)
Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
— Не, оставих го заедно с книгите му в къщата за гости.
— Ще отида да го погледна. Предупредете братята и се заемете с гостите.
Абатът се отправи към къщата за гости. Когато влезе, фармацевтът тъкмо излизаше от стаята.
— Ще оживее ли, братко?
— Не зная, домине. Лошото отношение, гладът, дългото пребиваване на слънце, треската… Ако е волята Божия… — той сви рамене.
— Мога ли да поговоря с него?
— Струва ми се, че няма смисъл. Той бълнува.
Абатът влезе в стаята и тихо затвори вратата.
— Брат Кларет?
— Не трябва пак — произнесе човекът на постелята. — За бога, не трябва пак… Разказах ви всичко, което знам. Предадох го. А сега ме оставете…
Дом Пауло жалостиво разглеждаше секретаря на покойния Маркус Аполо. Той огледа ръцете на писаря. Вместо нокти имаше само гнойни рани.
Абатът трепна и погледна малката масичка до постелята. Отделно от малката купчинка документи и лични вещи лежеше небрежно отпечатано листче, което беглецът беше донесъл със себе си от изток.
„Ние, Ханеган, владетел по божията милост, феодал на Тексаркана, император на Ларден, защитник на вярата, доктор по право, вожд на езически кланове и духовен пастир на прериите — изпращаме до всички епископи, свещеници и прелати на църквите на нашето законно кралство приветствие и обръщаме внимание на следното, което има сила на закон, а именно:
I. Тъй като един чуждоземен княз, някой си Бенедикт XXII, епископ на Новия Рим, самонадеяно предявявайки претенции към непринадлежащата му по право власт над духовенството в нашата страна, се е осмелил първо да подложи църквата на Тексаркана на отлъчване, а после е отменил това решение, което причини голямо объркване и пренебрежение към духовните дела сред вярващите, Ние, единственият законен глава на църквата в нашето кралство, действувайки в съгласие с Катедралната църква на епископите и духовенството, с настоящето обявяваме на Нашия верен народ, че горепосочения княз и епископ Бенедикт XXII е еретик, симонит75, убиец, хомосексуалист и атеист, недостоен за каквото и да е признание от светата църква в земите на Нашето кралство, империя или земи, намиращи се под Наш протекторат. Който служи нему, не служи нам.
II. Затова, нека бъде известно, че двата декрета — за отлъчването и за неговата отмяна, се анулират, обявяват се за недействителни и нямащи последствия, както и непритежаващи законна сила…“
Дом Пауло прегледа останалата част от документа набързо. Нямаше нужда да се задълбочава. Това „обръща внимание“ на владетеля правеше извършването на свети тайнства от лица, които нямат разрешение за това, да се счита за престъпление пред закона, а клетвата за вярност към владетеля — условие за признаване и получаване на такова разрешение. Документът беше подписан не само с личното кръстче на владетеля, но и с подписите на няколко „епископи“, имената на които не бяха известни на абата.
Дом Пауло захвърли прокламацията на масата и седна. Очите на беглеца, устремени в тавана, бяха отворени. Той дишаше пресекливо и тежко.
— Братко Кларет — меко го повика абатът. — Брат…
В същото време в подземието ученият тържествуваше както тържествува специалист, нахълтал в областта на друг специалист, за да изкорени съществуващата там бъркотия.
— Да, вярно! — каза той в отговор на послушника. — Тук открих един източник, който, мисля, ще интересува дон Махо. Разбира се, аз не съм историк, но…
— Дон Махо? Този ли, който се опитваше да поправя Книгата на Битието? — стиснал устни, попита отец Голт.
— Да, това… — под настойчивия поглед на отец Голт ученият замълча.
— Всичко е наред — каза свещеникът с насмешка. — Много от нас считат, че Книгата на Битието е повече или по-малко алегорична. И какво открихте?
— Открихме допотопен текст в който се съдържа, доколкото мога да съдя, една идея, която ще преобърне всичките ни представи. Ако правилно съм разбрал съдържанието на този откъс, човекът е бил създаден малко преди да падне последната цивилизация.
— Какво-о-о? Тогава откъде се е взела цивилизацията?
— Тя е създадена не от човечеството, а от предшестващата раса, изчезнала в огъня на Потопа!
— Но Свещеното Писание датира от хиляда години преди Потопа?
Дон Тадео многозначително замълча.
— Вие считате — ужаси се отец Голт — че ние не сме потомци на Адам? Не спадаме към човечеството от историята?
— Почакайте, почакайте! Изказвам само предположение, че допотопна раса, наричаща себе си хора, е достигнала успехи в създаването на изкуствен живот. Малко преди да загине тяхната цивилизация, те са създали прадедите на днешното човечество… „по свой образ и подобие“ в качеството на слуги.
75
Симония — заемане на църковни длъжности срещу заплащане, разпространено в средните векове.