Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Леополд, не ти ли се струва, че преди Волфганг да замине за някъде, трябва да върви на училище и да научи латински, гръцки и математика?
— Аз го учих на латински, той владее превъзходно математиката и няма нужда от по-нататъшно обучение. Що се отнася пък до музиката, само във Виена освен оперите и месата той написа три симфонии, няколко марша, сонати за клавесин и цигулка, менуети и италиански арии. Откак започнах да го обучавам, той написа над петдесет композиции.
Волфганг попита:
— Толкова ли са много?
— Да. И съм прав за негова светлост. Ще видите.
Когато архиепископът сам извърши литургията, за която Волфганг бе написал музика, момчето изпита задоволство, че послуша баща си. В знак на признателност Шратенбах нареди да се построи оперна сцена в резиденцията и там, за именния му ден, от певци на неговата капела бе изпълнена „Мнимата наивница“.
Волфганг остана разочарован от изпълнението. Тукашните певци не можеха да се сравняват с виенските, но татко изглеждаше толкова доволен, че и той се опита да изглежда така. Негова светлост ръкопляска шумно, когато операта свърши. Волфганг не беше сигурен дали архиепископът ръкопляска от радост, че тя е свършила, или защото наистина му е харесала.
Татко обясни:
— Той напредва в музиката. — Възторгът на татко се подсилваше от факта, че бе получил заплатата за трите седмици, макар че това стана едва след като подаде молба до негова светлост.
Волфганг се радваше, че следващата поръчка бяха две дивертименти. Повери най-хубавата мелодия на цигулките и двете произведения бяха изпълнени по случай завършването на випуските на философите и медиците.
Най-много обаче му харесваше месата, която композира и дирижира в черквата „Свети Петър“ в чест на ръкополагането за свещеник на Каетан [Доминик] Хагенауер, сина на техния хазаин. Докато учеше за свещеник, той беше един от любимите другари в игрите на Волфганг.
Каетан беше с десет години по-голям, но двамата често стреляха с неговата въздушна пушка, а когато Волфганг свиреше, Каетан надуваше меха на органа. Сега приятелят му ставаше отец Доминик и извършваше първата си литургия под звуците на Волфганговата музика. Хазаинът им беше много горд. Той нарече музиката „Меса Доминик“ и каза:
— Волфганг, написал си такава възвишена музика, толкова прочувствена — и благослови момчето.
Волфганг поруменя. Бе вложил сърцето си в тази меса. Искаше да всели у Хагенауер, този човек, който не обичаше да се изтъква, чувство на истинско достойнство и чест.
Същата година той написа нови менуети и маршове, нова симфония за да поддържа темпото, както се изрази татко, но нищо от тази музика не го вълнуваше така, както оперите, които бе написал. Затова когато татко заяви, че заминават за Италия, родината на операта, той се зарадва, макар да му беше малко мъчно, че ще се раздели с Барбара фон Мьолк и Тереза Баризани.
Никакви съмнения не мъчеха Леополд. Всъщност той смяташе, че е чакал твърде дълго. И една вечер, почти година след като се завърнаха от Виена, обяви:
— Негова светлост не само ми разреши да отсъствувам, но ми отпусна и средства.
— Шратенбах ще ти даде пари, за да отидеш в Италия, така ли, Леополд?
— Той вече ги даде. Сто и двадесет дуката. — И Леополд показа сумата на Ана Мария.
— Не мога да повярвам на очите си.
— Казах ти, че ще спечеля разположението му. Той обикна църковната музика на Волфганг. Каза, че щом месите на Волфганг придобият темпераментния италиански стил, момчето ще стане истински маестро. Точно така каза.
Ана Мария разбра — Леополд е постигнал много и трябва да се гордее с него, затова се постара да изрази по-осезателно възторга си, като го целуна. Но мисълта, че отново ще тръгнат на път, все още я караше да бъде въздържана и тя прояви това в целувката.
Леополд имаше друга, още по-неочаквана новина:
— Този път заминаваме само двамата с Волфганг. — И изрече това така решително, че не остави място за спорове, нито за опити да го разубедят.
Очите на Ана Мария се изпълниха със сълзи при мисълта за разлялата.
— Ти казваше, че не ти се иска да пътуваш още известно време. Негова светлост даде средства, достатъчни само за двама души, тъй като единствено аз и Волфганг сме на служба при него.
— И двамата ли? — възкликна мама.
— От днес нататък трябва да наричаме Волфганг „господин концертмайстор“.
Волфганг, потиснат от вестта, че ще се раздели с мама и Нанерл, попита недоверчиво:
— Аз придворен музикант ли съм?
— Защо не? Имаш достатъчно опит.
Волфганг знаеше това, но съществуваха и други причини.