Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Бенжамин Баум. Ако не беше го срещнала, кой знае какво щеше да бъде? Ако само беше разбрала по-рано какво всъщност представлява той. Ако не беше се размекнала пред силата на неговата убедителност, ако беше парирала психологическите му атаки и грубите, безсмислени намеци за вината й по асоциация. Това отслаби защитните й сили, направи я податлива на неговата съблазън и обещания. Само ако знаеше тогава онова, което научи чрез болката: че те всички са еднакви. Всички. Подли кучета, които служат на господарите си, носейки блестящи табелки с надпис „патриотизъм“, „вярност“ или „любов“, докато всъщност се стремят единствено към власт, която да им разрешава да хапят и разкъсват. Какво ли щеше да се случи с нея в такъв случай? Дали щеше да надрасне радикалната си младост, да се измори от живота на беглец, да се оттегли през някой благословен слънчев ден като онзи, когато видя бебе в ръцете на майка си и разбра собственото си, искрено желание? Сега вече никога няма да узнае. И за това е виновен Бенжамин Баум.
Тя вървеше по тротоара на напречната улица. Тъмен и заледен пасаж с паркирани сред купчини мръсен сняг коли. Мина покрай тъмносив „Феърлейн“, чийто двигател ръмжеше и кихаше. Тя надзърна към младата жена, свита под хвърленото върху задната седалка палто, а после забърза напред. Редицата от пететажни къщи, се издигаше върху северния тротоар като стари книги върху рафт на фона на черното небе. Кафяви, червени и сиви правоъгълници. Всяка от тях си имаше зиг-зага на ръждясала противопожарна стълба, а сградите, притиснати до старческия дом „Еделвайс“, разполагаха освен това със скоби за хващане и къси разстояния между стъпалата. Защото Мартина не беше избрала старческия дом само заради вътрешните му удобства.
Тя спря пред циментовите стъпала, издигащи се към стъклената врата на номер 167. Сградата беше с тухлена фасада, пресечена от железните противопожарни балюстради и малка, метална табела с гравиран надпис „Еделвайс“ на немски език. Тя чу сузукито на Ияд да минава зад нея, тъй като момчето, макар и с ограничена интелигентност, изпълняваше безпрекословно дадените му от нея инструкции. Той трябваше да спре към средата на пресечката, да паркира мотоциклета и да влезе във фоайето на сградата на отсрещния тротоар, откъдето да наблюдава. Не беше кой знае колко сложна работа даже и за пълен глупак. Но ако основните й бойци не бяха заети, тя би използвала Джавад или Фуад.
Тя свали ципа на якето си, приглади предницата на пуловера си, за да е сигурна, че не е смачкан, пое дълбоко от студения въздух и заизкачва стълбите.
Входното антре на „Еделвайс“ беше като на всяка скромна резиденция в Манхатън. Втората врата също беше от стъкло, с електронна ключалка, а встрани във фоайето се намираше дългият дървен плот на рецепцията пред канцеларията на администрацията. Възрастният нощен служител в протрито синьо сако завършваше впечатлението за западнал пансион в европейски стил. Той вдигна глава от вестника си, вгледа се в Мартина и натисна бутона за отключване на вратата.
От мига, когато видя лицето му, тя разбра. Той не се стресна, не скочи към телефона, а се усмихна, поизправи се в стола си, изражението му беше твърде ентусиазирано. Краищата на устните му трепкаха върху изкуствените челюсти. Един възрастен пазач, германец, като види млада жена, цялата облечена в кожа да пресича антрето му почти в полунощ в неделя, би трябвало поне да се намръщи със съмнение.
Тя почувства как малките косъмчета по гърба й настръхват, слухът й се наостри тревожно. Свали скиорската си шапка, когато откъм фоайето я блъсна вихърът на топлия въздух, и докато пресичаше дебелата кафява пътека, очите й бързо огледаха всички сенки в древното фоайе, зад зелените фотьойли и поувехналите палми в саксии.
— Добър вечер — каза тя на немски, поставила лявата си длан в края на плота. Десният палец обхвана ръкохватката на пистолета под пуловера, когато се притисна към дървото. „Само ще се отблъсна с лявата, ще го измъкна, докато се търкалям, и ще се изправя със стрелба.“
— Добре дошла, госпожице — отговори също на немски нощният служител.
Тя чакаше сигнал. Нищо не се случи. Възрастният човек продължи да я гледа през дебелите си тъмни очила. Сивата му коса беше разрошена, като че я е сресвал назад с нервни пръсти. Но усмивката му си беше на място и за миг тя помисли, че е сбъркала. Докато не видя ъгълчетата на вестника, който той държеше, да трепкат като крила на пеперуда.