Третата ръка на Бога

Мартина много отдавна беше простила безпомощността на майка си след самоубийството на баща й. Защото макар сега и тя да се чувстваше вдовица, младежката й дързост превръщаше оживяването й в дар, докато за нейната майка нямаше живот без съпруга й. Първоначално тя беснееше против алкохола, който позволяваше на майка й да се оттегли в сънищата си, и затова избяга, боейки се, че също може да изпадне в отчаяние. Но по-късно, когато порасна, поумня и размисли, когато разбра, че обича баща си още повече, тя пренасочи чувствата си от него и ги подари на мама. Ото беше обожавал Катарина и Мартина бе длъжна да поддържа жива единствената му връзка с този свят.

Тя вдигна ръка и изтри ъгълчетата на очите си с ръкавицата. Изтри и сантименталността си. Сега няма да е последният път, когато ще види майка си. Няма да е.

Пресече на ъгъла с Осемдесет и седма улица, като прескочи краката на един скитник, легнал върху решетката на отдушника на метрото и завит със сиво войнишко одеяло. Виждаха се само очите му и върхът на подплатената с вълна кожена пилотска шапка.

Арон Дейвис наблюдаваше минаването на Мартина. После посегна към подвижната радиостанция, стисната между коленете му, и натисна два пъти бутона на микрофона. Изчака малко и го натисна отново два пъти. Беше само сигнал „внимание“, който беше подавал вече дванадесет пъти през изминалите четири часа, щом някоя млада жена с определена височина, фигура и лице, което би могло да бъде опасно, преминеше покрай него. Беше се преоблякъл в микробуса за наблюдение и заел позицията си. Позволи да го сменят само веднъж, докато отиде да се изпикае и да си купи парче пица. Останалите от групата мислеха, че е откачил, но решетката беше най-доброто място за „следене“.

Мартина хвърли поглед към булеварда, докато по него минаваше такси. Нищо в колата не привлече вниманието й и не подсказа, че това е същата кола, която беше минала край нея и преди.

Тя продължи пътя си. Искаше да стигне по-бързо, да види мама, да я накара да се усмихне, да й поднесе кутията напълнени с ликьор шоколадови бутилчици, да я прегърне колкото е възможно по-дълго и да си тръгне. Тъй като мисията й вече беше в етап на изпълнение, всяка предвидима среща криеше опасност от риск. След нея трябваше да се заеме със стотиците други въпроси, които все още оставаха без отговор.

Омар не я беше предупредил за друга среща, но пък и тя му даде да разбере, че такава не е необходима. Чудеше се дали работодателите й са се хванали на лъжата, че има намерение да открадне ракета от някоя европейска база. Като част от операцията й това не беше важно, но измамата все пак осигурява по-голяма безопасност. Най-важно беше истинското оръжие, неговото движение и местоположение. Преносимото торпедо все още беше прототип, макар изпитанията му да бяха минали идеално. Конструкцията му се основаваше на американската оптически и радионасочваща се противотанкова ракета, използвана от САЩ и съюзниците им. В този случай корпорацията „Хюи“ беше възприела същата конструкция, но с възможност да бъде използвана от морските командоси „Тюлени“. „Миноу едно“ както се наричаше прототипът, беше сравнително малък, прикачен към надуваема подложка с допълнителен винтов двигател и можеше да превърне всеки смел леководолаз в смъртоносна подводница.