Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Тя погледна тъмния коридор към асансьора, после назад към входната врата. Нищо. Бързо свали раницата си.
— Дошла съм да видя майка си.
Нощният пазач явно усети, че трябва да си влезе в ролята.
— Много е късно.
— Тя не спи много.
— Така е с всички тук.
Мартина зачака следващия логически въпрос, но той само я гледаше.
— Катарина Оберст — каза тя.
— Ах, да. — Той остави вестника и бутна стола си назад. — Пет В, нали?
— Пет А — поправи го тя.
— Правилно — каза той, като че ли тя току-що е казала верния отговор на задача.
— Но преди това бих искала до оставя нещо в кутията й.
Нощният пазач въздъхна и тревогата на Мартина се засили. Той явно искаше да се отърве от нея. Тя бързо отвори раницата си и постави плика върху плота.
Възрастният мъж го взе и стана. Отвори вратата на канцеларията и тръгна навътре.
— Ключът — припомни му Мартина.
Той спря и се извърна.
— Моля?
Тя държеше малко ключе в ръка. Той се върна да го вземе и този път хладният й поглед напълно изтри принудената усмивка от лицето му. Той измърмори нещо, докато влачеше крака към канцеларията, намери номерираната кутия и сложи своя и нейния ключ в ключалките. Когато пликът беше поставен вътре и заключен, той се стресна от факта, че тя е застанала зад гърба му.
Мартина прибра своя ключ и се върна към плота, без изобщо да го поглежда. Парите вече бяха в стоманения сейф и в законно притежание на майка й. Можеше да убие стареца, но сумата вече принадлежеше на майка й. Естествено, нямаше намерение да го прави, но от него направо лъхаше на предателство и това накара кръвта й да се раздвижи и кипне.
— Не забравихте ли нещо? — попита тя, докато наблюдаваше асансьора.
— Извинете?
— Книгата.
— О, да. — Той извади големия дневник за посетители, отвори го на нужното място и отново опита да се усмихне, докато й подаваше химикалката.
Тя се обърна и втренчи в него, докато той се оттегли една крачка назад. Тогава взе химикалката, драсна само една дълга, черна линия напреко на страницата и се отдалечи.
Нощният пазач седна, дръпна металното чекмедже и извади шишето си с шнапс. Отпи голяма глътка, след което постави пръст върху бутона за отваряне на входната врата. Загледа я с очакване. Полицаят му беше казал да не прави нищо, но той изпитваше непреодолимо желание да сграбчи телефона, да набере 911 и да избяга.
Мартина мина покрай единствения асансьор и блестящите месингови пощенски кутии. Междувременно отново метна раницата си на гръб и прибра ръкавиците в джобовете на якето. Бръкна под пуловера си, стисна своя П–38, блъсна вратата към сервизното стълбище и влезе.
Нищо. Тя погледна нагоре към спускащите се кафяви, метални парапети. Дишаше леко и чакаше да види някаква сянка, някакъв намек за внезапно нападение.
Тишина.
Затича нагоре по металните стълби, с поглед, вперен напред. Устата й беше затворена, дишането спокойно. Единственият шум идваше от скърцането на коженото й яке. Отминаваше бързо площадките и затворените в стената пожарни маркучи.
На петата площадка спря и се заслуша. През вратата се чуваше тихият звук от работещ телевизор, но освен това нямаше забързани стъпки или драскане от напрегнати гърбове, прилепени към стените. Тя влезе в коридора.
Чисто.
Сега усети сърцето си, блъскащо се силно под еластичния сутиен. Мечтаеше за студа на вятъра покрай мотоциклета, защото в затоплената сграда под мишниците й вече течаха струйки пот.
Може би се лъже и вече я обхващат суеверията на възрастта. Може би самата предпазливост вече се превръща в опасност, измъчваща я с предчувствия. „Бъди готова — предупреди се тя. — Но остани спокойна.“
Намираше се в задната част на сградата с лице към коридора. Стените бяха покрити с тапети на цветя, а таванът боядисан в кремаво с блестящи, флуоресцентни лампи. Тя отпусна ръце, изправи се и тръгна.
Малката гарсониера на майка й се намираше в предната част на сградата, където Мартина беше поискала, като заплати и малка премия за тази привилегия. Имаше голям прозорец, от който майка й можеше да се наслаждава на отминаването на сезоните, а Мартина да наблюдава улицата отдолу. Тя приближи вратата. Не беше заключена. В подобни заведения, където обитателите често падаха и си чупеха кости, това беше вътрешно правило.
Тя завъртя стъклената топка и тихо отвори вратата.
Първото, което я посрещна, беше миризмата. Смесица от нафталин и стара вълна, усилена от топлината. После се усмихна, защото усети друг аромат. На черно кафе, което майка й толкова обичаше.