Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Каква сума каза вратарят не чух, защото очите ми непрестанно бяха отправени към красавицата, която с упоителен глас ми каза:
— Как да ви се отблагодаря, господине, за благородното застъпничество? Повярвайте ми, аз не съм развалена жена. Един нещастен случай ме поставя в такова положение. Утре около обяд ви очаквам, за да ви докажа невинността си.
Май няма нужда да ти казвам, че не заспах през тази нощ. Бях прещастлив — безпокояха ме само парите.
Да се обърна към баща си не смеех, тъй като от дълго време бяхме в лоши отношения. Нямаше към кого да се обърна, а сумата трябваше да се изплати, защото бях дал дума.
За минутка си спомних за тебе — единствения верен приятел. Спомних си, че в тебе е народната каса.
Дълго се колебах дали да те помоля за пари. Утешавах се с това, че щях да успея да поискам от баща си и в три дена да ти ги върна.
На другия ден наистина дойдох при тебе и молбите ми те тласнаха в пропастта. Ах, Конраде, Конраде, ако можех да сторя това днес, на драго сърце бих жертвувал десет години от живота си. Бог е единствен свидетел, че не предполагах тогава какво може да се случи. Не знаех що върша; бях като луд.
Тази лудост не ме остави, а още повече ме завладя на другия ден, когато красавицата пак ми благодари. Казва се Феодора Бояновска — от видна петербургска фамилия.
Мъжът й бил заточен в Сибир три месеца преди пристигането й в Берлин. Властите конфискували имотите им и затова тя била в такова парично затруднение!
Не е нужно да ти казвам, че тя окончателно ме завладя. Аз я боготворях.
Паднах на колене пред нея и й се заклех, че до гроб ще я любя.
Тя се смееше, белите й меки ръце ме погалиха по главата, след което се наведе и ми прошепна на ухото:
— Който иска да съм негова, трябва да ме завоюва.
Каза ми след това, че на другия ден ще отпътува за Петербург, а после за Азия, Америка или Австралия — и самата тя не знае закъде. Казах й, че ще я придружавам и накрай света.
На другия ден напуснахме заедно Берлин.
— Нима не помисли за приятеля си, когото остави в затруднение? — прекъсна го Конрад. — Защо не съобщи поне на хазайката си какво е станало?
— Защото не исках да оставям следа — каза Хуго, свеждайки очи към земята.
За минута Фелзингер замълча, а след това попита:
— Възнагради ли обожателката ти твоята вярност?
Хуго стана, очите му светнаха с необичаен блясък, когато Конрад каза това.
— Изневери ми. Нещо повече, когато вече не й бях нужен, искаше да ме унищожи. Трябва да знаеш, Конраде, че тя ме принуди да извърша кражба.
— Кражба? — извика поразен Фелзингер. — И ти не можа, нещастнико, да отстраниш от себе си този порок?
Хуго измъчено наведе глава.
— Та това е най-лошото! — каза той. — Едно престъпление ражда друго. Повярвах на тази жена. С една дума тя можеше да ме погуби напълно. На тебе мога да поверя, Конраде, че й казах, че съм нихилист.
— Ти нихилист? — бавно попита Фелзингер.
Хуго не успя да отговори и се случи нещо особено, което изплаши двамата приятели.
Някой похлопа на вратата. Отначало по-тихо, а после все по-силно.
Хуго побледня и се скри зад вратата, водеща в стаята на Конрад.
— Както изглежда, мене търсят, това е полицията. Аз съм изгубен.
Изведнъж лицето на Конрад стана сериозно. Той взе лампата от масата, каза на Хуго да стои тихо и решително отиде до вратата.
— Кой е? — попита той. — Кой хлопа толкова късно на вратата?
— Аз съм, аз съм!
Това бе тих и приятен женски глас. Като го чу, Конрад цял изтръпна. Кръвта нахлу в главата му и той щеше да падне, ако не се подпираше на стената.
— Не, не, това е невъзможно — извика той, — кажи ми името си, името ти искам да чуя. Коя си ти?
— Твоята Елена — чу се отвън. Възклицание се изтръгна от Конрадовите гърди.
— Отваряй, бързо отваряй, драги мой. Вън е много студено.
— Само минутка, да вдигна резето на вратата. Чу ли? Зърр… Сега се вдигна и вратата е отворена. Елена, милинката ми Елена!
Те се прегърнаха и дълго не продумваха нито дума.
Конрад вдигна любимата си и я сложи да седне на стола. После се завтече да затвори вратата, за да не види някой щастието му и да му го отнеме.
— Колко си студена, Елена — каза той, като топлеше ръцете й в своите. — Трябва много да си се измъчила от дългия път.
— Да, пътят беше много труден — отговори Елена, — но когато ми съобщи, че си без служба, повече не можех да трая. Моето място е при тебе, желая и аз да се измъчвам и да издържа докрай.
Фелзингер се наведе, хвана посинелите й от студ ръце и страстно започна да ги целува. После се втурна към кухнята, гдето лежеше Петровна, и нетърпеливо започна да хлопа на вратата и да вика: