Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Кой ли заместваше Хенри Уитлок? Повечето членове на борда бяха бивши вицепрезиденти, повишени, докато Рупърт успее да й намери „по-добри ръководители“, както бе обещал. Опита се да си припомни нечие име от годишния отчет на компанията, но се сети единствено за това на счетоводителя, изготвил гъсто изписаните страници с цифри към края на документа; спомни си го, защото Рупърт често и ожесточено го проклинаше. Кенет Стоун. Беки се изчерви. Погълната от мисълта да стигне по-бързо до Лондон и да поеме фирмата в свои ръце, в действителност не се бе замислила какво точно ще направи, щом пристигне.
Но какво пък! Притежаваше това място. Само доброто й възпитание я задължаваше да обяснява каквото и да било на една рецепционистка.
— Кенет Стоун. Обадете се в офиса му и му предайте, че Ребека Ланкастър е дошла да се срещне с него.
— Изчакайте минутка, моля. — Момичето вдигна телефонната слушалка и набра номера, като междувременно наглеждаше Беки, сякаш подозираше, че тя ще опита да открадне саксиите с цветя. Тихичко поговори с някого, после затвори с изненадан вид. — Ще ви приеме. Пети етаж, стая 506.
— Къде са асансьорите?
— Ето там — отвърна строго момичето, сякаш вече му бе дошло до гуша от глупавите въпроси на Ребека.
Беки се запъти към тях и натисна копчето. Кабинката на асансьора представляваше истинска фантазия от месинг и кадифе и изглеждаше, сякаш е взета от хотел „Пиер“ в Ню Йорк. Очевидно тук не бяха жалени средства. Пари, дошли от нейния джоб.
Докато асансьорът плавно я изкачваше нагоре в сградата, Беки за миг се замисли за момичето на рецепцията. Именно така гледаха всички на нея. Една малко странна, много млада наследница, която няма защо да си вре носа в бизнеса. На практика тя се бе отказала от колежа. Всички изглеждаха учудени, че изобщо се появява в собствения си офис. Личната й секретарка я мразеше и не се притесняваше да показва чувствата си. Ако искаше да промени представата за себе си, трябваше доста да се потруди. Доста. А фактът, че бе позволила на Рупърт да я „спаси“, представляваше просто поредното извинение да го отложи.
Слезе на петия етаж. На малка месингова табелка върху стената пишеше: „Счетоводство“. Тук обстановката изглеждаше доста по-скромна, отколкото във фоайето, килимите бяха по-тънки, нямаше саксии с цветя и никакви картини по светложълтите стени. Беки продължи по коридора и се представи на секретарката, която седеше зад бюрото си пред стая 506.
— Аз съм Ребека Ланкастър.
— Да, госпожице Ланкастър. Насам, моля! — енергично я подкани жената. Беше по-възрастна и изглеждаше много делова, а бюрото й бе добре подредено. Тя покани Беки в кабинета на шефа си и тихо затвори вратата зад гърба й. Беки огледа стаята — обзаведена функционално, с бюро от тъмно дърво, диван, стол и няколко семейни снимки на стената редом с професионални дипломи. Зад бюрото седеше нисичък мъж на средна възраст с добре поддържана брада. Той стана и подаде на Беки влажната си длан.
— Госпожице Ланкастър, моля, седнете.
— Благодаря.
— Признавам си, че съм малко изненадан да ви видя.
— Реших го в последната минута — отвърна му Беки.
— Наистина. — Той кимна. — Смятах, че лорд Ланкастър ще иска лично да го направи, вместо да изпраща вас.
Беки замълча за миг:
— Мисля, че говорим за различни неща. Дойдох да обсъдя делата на компанията с някого от членовете на борда. Искам да играя по-активна роля. Не — поправи се тя, — ключова роля. Всъщност искам да поема пълния контрол над фирмата.
— Тогава, ако смея да попитам, какво правите в кабинета ми? Аз ръководя счетоводния отдел на този етаж. Както навярно ви е обяснил лорд Ланкастър.
Беки се опита да измисли логично обяснение, но въображението й отказа да й помогне.
— Честно? Малко прибързано взех решението. И единственото име, за което се сетих, бе вашето.
— И защо точно моето?
Проницателните му въпроси и начинът, по който я гледаше с блестящите си очи, я изнервяха. Определи акцента му като принадлежащ към долните слоеве на средната класа, успял професионалист, но много далеч от класата на Рупърт. Очевидно знаеше и приемаше коя е и каква е, но изглеждаше доста войнствено настроен. Беки притеснено се размърда на стола си.
— Беше написано под счетоводните отчети на компанията в доклада, който четох.
— В доклада има стотици имена.
— Лорд Ланкастър спомена вашето един-два пъти — призна тя.
Мъжът се усмихна леко:
— Обзалагам се, че е било така. И ви е помолил да дойдете тук?
— Той не знае, че съм тук. Не лорд Ланкастър притежава компанията, господин Стоун, а аз.
— Знам това, госпожице. Но вие назначихте братовчед си, нали? Лично. Предполагам, че одобрявате действията му?