Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Чу виковете още докато вървеше по съседния коридор — високия писклив глас на Норман Дойл и плътния, настоятелен и топъл глас на Лита, която му отвръщаше рязко. Хари се усмихна. Норман бе прекалено скован за Лита. Решително прекрачи вратата на кабинета.
— Здравей, Норман!
Старши изпълнителният мениджър спря с отворена уста.
— Здрасти, Хари! — поздрави той.
Вайс забеляза, че страните му са морави, което често се случваше с мъжете, които работеха с Лита Моралес.
— Норман, може ли да ни оставиш за малко? Трябва да разменя няколко думи с Лита.
— Да, Хари — самодоволно отвърна Норман, като погледна злобничко колежката си. — Разбира се. Мисля, че това е много добра идея.
Лита опита да протестира, но после си замълча. Норман тържествуващо изхвърча от стаята и Хари затвори вратата.
— Мога да обясня — веднага подхвана Лита.
Вайс забеляза езика на тялото й — свити до тялото юмруци, изправен гръб. Беше готова за битка.
— О, така ли?
— Да. Това е моят начин да правя бизнес. Не казвам на клиентите, че тъпите им идеи са велики. Така се губи време, а аз трябва да предложа нещо добро, преди на някого другиго да му хрумне същата идея и да ме изпревари с нея. Работата ми не е да…
— Млъкни — каза Хари.
Тя примигна:
— Моля?
— Казах да замълчиш. Извиняваш се за нещо, което аз одобрявам. Не искам да те слушам как продължаваш като някоя развалена плоча. Разбра ли? Ясно ли е? Добре.
Лита отвори уста да каже нещо, но прехапа устни.
— Да се откажеш, докато нещата са в твоя полза, е едно от основните правила в бизнеса — иронично отбеляза Вайс. — Трябва да обсъдим някои въпроси. Свободна ли си днес за една работна вечеря?
Тя го погледна предпазливо. Слуховете за тях двамата не бяха заглъхнали. И сега можеше да види как секретарките ги наблюдават през остъклените стени на кабинета й. Ако Вайс се опитваше да й предложи нещо, това щеше да сложи край на всичко, за което се е борила през последната година.
— Ами да — промърмори тя.
— Добре. Значи е уредено. Ще се срещнем в шест и половина в „Ойстър“.
Хари пренебрегна липсата на ентусиазъм от нейна страна и си тръгна. „Лита е като разглезено дете“, помисли си той. Глезено, но гениално. Нямаше да обръща внимание на капризите й.
Норман изчакваше в края на коридора. Върна се в кабинета, стиснал устни.
— Лита, надявам се, че добре си запомнила какво ти е казал. Трябва да се опиташ да се държиш зряло. Сега не работиш като модел.
— О, запомних — отвърна тя. Нямаше да споменава за вечерята. Защо само да им дава повод за клюки?
Пристигна в бар „Ойстър“ точно в шест и половина. Хари бе запазил маса и тя се запъти към него, благодарна за оживлението, което цареше зад гърба й — всички бързаха след края на работния ден към централната гара.
По-открито място нямаше да се намери и това бе хубаво. Лита усещаше кожата си суха и грапава, както винаги когато бе подложена на голям стрес. Дори и изобилното количество лосион с масло от ший на „Локситан“ не помагаше. Толкова се притесняваше да не я видят колегите й, че очакваше всеки миг да зърне куп ухилени секретарки да надничат иззад ъгъла и да си шушукат за нея и Хари. Той седеше на ъглова маса до парапета с наведена глава, в обичайните си черни дрехи. Рамките на очилата му проблясваха. Лита усети как в нея се надига омраза към него. Беше се борила със зъби и нокти да се измъкне от секретарското място; бе направила силни кампании, бе продала много артикули и бе спечелила нови клиенти за агенцията. А сега Хари Вайс я сваляше и се отнасяше към нея като към поредната красавица, потвърждавайки верността на всички онези глупави приказки, че една страстна латиноамериканка от бедните квартали не може да има мозък в главата си, че никога не би успяла да стигне по-далеч от правенето на кафе, освен ако не раздава щедро тялото си.
Лита за миг се замисли дали вече си е изградила достатъчно добра репутация, за да напусне. Не й се вярваше. Успехът й в „Дохъни“ бе направо зашеметяващ, но не чак толкова, че майсторите по имиджа във фирмата да не могат да го смутят. Хюбърт Уест бе напуснал и корпоративната машина за връзки с обществеността на „Дохъни“ бе заработила с пълна сила — обаждания на клиенти, за да им обяснят как всъщност негови колеги са го носили на гърба си, тъмни слухове за употреба на кокаин, алкохолизъм и депресивни състояния. Лита също бе чула някои от разговорите. А Хюбърт беше един от най-добрите им старши художествени редактори, с големи кампании зад името си и с много авторитетни награди в бизнеса на бюрото си. Но когато машината на „Дохъни“ бе приключила с него, му се бе наложило да приеме работа в много по-малка фирма и както се говореше — за едва две-трети от предишната заплата. А малките фирми нямаха клиенти. Към тях се обръщаха само други малки фирми, които не разполагат с пари за истинска реклама и големи кампании. Никой не искаше да е на мястото на Хюбърт Уест, а той имаше петгодишен стаж в бизнеса. Лита не бе изкарала и два месеца на новия си пост.