Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Джитендра беше нисък и пълен. Той се усмихна радостно и разтръска ръката ми, като търкаше енергично издутото си шкембе. Жена му Радха отвърна на усмивката и кимването ми за поздрав, като придърпа червения памучен шал пред лицето си и го захапа със зъби.
— Знаете ли — подхвърли Ананд с тих, бъбрив тон, който ме изненада, — май има пожар.
Беше се вдигнал на пръсти и затулил с длан очите си от следобедното слънце, се вглеждаше над черните дюни на колибите. Всички проследиха погледа му. Настана влажна, злокобна тишина. А после, неколкостотин метра по-нататък, към небето се издигна величествен букет от оранжеви пламъци. Последва взрив — като пушечен изстрел в метален заслон. Всички мъже хукнаха, колкото им крака държат, към жълтите копия на пламъците, издигнали се в далечината.
Не помръднах от мястото си — запленен, смутен се взирах в пламъците и виещия се пушек. Докато наблюдавах, огнените езици се сляха в плътен слой, а после и в стена от пламъци. Червено-жълто оранжевата стена, подета от морския бриз, започна да се разраства и да поглъща нови и нови колиби на всеки няколко секунди. Вървеше право към мен с бавна крачка и изпепеляваше всичко по пътя си.
Сред пламъците ехтяха взривове — един, два, трети. Най-сетне се досетих, че това са газовите котлони. Във всяка от тези седем хиляди колиби имаше котлон и онези, които бяха заредени и под налягане, гърмяха, щом пламъците стигнеха до тях. Последният мусон се беше извалял преди цели седмици. Бордеят представляваше огромна купчина изсъхнали подпалки, а все по-усилващият се морски бриз раздухваше пламъците над цял акър гориво и човешки животи.
Слисано и уплашено, ала без паника аз наблюдавах неумолимия ход на ада и реших, че каузата е загубена. Втурнах се в колибата, грабнах раницата и вещите си и хукнах към вратата. На прага пуснах раницата и се наведох да взема дрехите и другите неща, които се изсипаха на земята. Вдигнах очи и видях двайсетина жени и деца, които стояха и ме гледаха. Само за миг, миг на съвършено безмълвно общуване, разбрах какво мислят. Гледахме се и аз чувах какво говорят наум:
— Вижте го, големия, силен чужденец, как се спасява и бяга от пожара, а нашите мъже търчат към огъня…
Засрамен, натиках нещата си в раницата, оставих я в краката на Радха, която ми представиха като съседка, обърнах се и хукнах към пламъците.
Бордеите са хаотично разпръснати органични строежи. В тесните лъкатушни улички присъства замисъл, но не и ред. След три-четири завоя се загубих. Натъкнах се на редица от мъже, които вървяха към пушека и пламъците. Освен нас по улицата тичаше, залиташе и се блъскаше постоянен поток от хора, които бягаха от пожара. Те помагаха на възрастните и подкарваха децата. Някои носеха покъщнина — дрехи, тенджери, котлони и картонени кутии с документи. Мнозина бяха пострадали — порязвания, кървави рани и тежки изгаряния. Мирисът на горяща пластмаса, газ, дрехи, коси и плът беше лютив и дразнещ.
Завих в един сляп ъгъл, после във втори и накрая приближих достатъчно, че да чувам рева на пламъците, заглушаващ виковете и писъците. След това ослепително огнено кълбо избухна между две къщи.
То пищеше. Беше жена, погълната от пламъците. Тя се втурна право към мен и се сблъскахме.
Първият ми подтик бе да отскоча веднага, щом почувствах как при сблъсъка косата, веждите и миглите ми пламнаха. Тя се спъна и падна назад, като продължаваше да пищи и да се мята. Смъкнах ризата от гърба си, за да предпазя с нея ръцете и лицето си, метнах се върху жената и угасих пламъците с тялото и дрехите си. Притичаха още хора да й помогнат, а аз се втурнах отново към огъня. Когато тръгнах, тя беше още жива, но вътрешният ми глас я обяви за мъртва. Тя е мъртва… отиде си… няма да оживее…
Когато най-сетне стигнах до огъня, търбухът му всяваше ужас. Ревящите пламъци се издигаха два-три пъти по-високо от най-високото жилище в изпъкнала дъга, обхванала над петдесет колиби. Своенравният вятър я избутваше на тласъци — внезапно пламъците се разгаряха от едната й страна, а после прииждаха към нас от друга посока. Зад тях цареше ад, казан с горящи колиби, взривове и отровен дим.
Един мъж стоеше в средата на голямото дъгообразно пространство пред стената от пламъци и насочваше огнеборците — като генерал, командващ войски в бой. Беше висок и слаб, със сребристобяла коса и къса, заострена сребристобяла брада, облечен с бяла риза, бели панталони и сандали. На врата му беше вързан зелен шал, а в ръка държеше къс дървен бастун с месингова дръжка. Името му беше Касим Али Хюсеин. Тогава за пръв път съзрях главата на коптора.