Магьосническа кръв

Все пак Изабел знаеше, че Бойл е жив.

Да бъде тук, в оранжерията, притисната като в сандвич между течащата в потока под нея вода и водата, спускаща се по стъклото над нея, успокояваше нервите й. Студ бе проникнал в костите й и не можеше да се отърси от него. Беше се настанил в сърцевината й от дни — смърт, с ръка на рамото й. Изабел обви ръце около гърдите си.

Скоро Бойл щеше да дойде за нея.

Беше й казал да сложи делата си в ред. Изабел предполагаше, че това не е лоша идея. За всеки случай. Планираше да се даде ритайки и пищейки, но неравенството беше… че беше победена.

Някой я докосна по гърба и тя подскочи.

— Шшш, съжалявам — промърмори Томас, ръцете му се обвиха около нея. — Помислих, че ме чу да идвам. Знаех, че ще те открия тук.

Тя се сгуши в него. Над тях проехтя гръмотевица.

— Мислех.

— Мислеше за какво?

Тя облиза устни и реши, че не иска да го лъже.

— Смърт.

— Весело.

— Мислиш, че е благословия или че е проклятие да знаеш, че смъртта идва за теб?

Отне му момент, за да отговори.

— Бих казал, че не е нито едно от двете, просто факт от живота. Смъртта ще дойде за всеки от нас рано или късно.

— Имах предвид, ако ти е дадено определено количество време. Ако някой ти каже: "Вкарай делата си в ред, защото ще умреш до седмица." Това благословия или проклятие ще бъде?

— От къде дойде това, Изабел?

Тя поклати глава.

— Не знам.

Томас я обърна с лице към себе си. Тя се вгледа в лицето му и огледа сенките, които се сменяха по него. Дори в мрака можеше да види загриженост в изражението му. С Томас никога не се нуждаеше от емпатията си. Емоциите му почти винаги й бяха ясни.

— Има ли нещо, за което искаш да говорим?

— Наистина ли мислеше това, което каза в уличката? Знаеш, когато каза, че ме обичаш?

Богиньо, защо спомена това? Думите просто се изплъзнаха от устните й, сякаш го питаше за часа. Това доказваше колко много имаше нужда да узнае, дори и да знаеше, че това не е място, на което да иска да отиде, не и сега.

Той застина и се вгледа в нея. Никакъв звук, освен този от вилнеещата в небето буря, не достигаше до ушите им. Най-накрая той се помръдна, отмятайки косата от лицето й и пъхвайки я зад ухото й.

— Не казвам неща, които не мисля.

— Тогава го кажи отново.

Измина дълъг, напрегнат момент, в който Изабел се срита хиляда пъти. Накрая Томас я придърпа към себе си, уви ръце около нея и я обви в топлината си, измъквайки студенината на смъртта от костите й.

— Обичам те, Изабел. — Прошепна той до ухото й. Топъл прилив на емоции я заля. — Не си тръгвай, когато всичко свърши, Изабел. — Шепот. — Искам да те задържа завинаги… Изабел.

Сълзи опариха очите й. Тя се облегна на него, заравяйки лице в рамото му и вдиша аромата му — леката дървесна нотка на одеколона му, чистият аромат на сапуна му, особения мирис на Томас.