Магьосническа кръв

Хората около тях просто зяпаха, явно несигурни какво да мислят. Очевидно в клуба нямаше герои тази нощ.

Вместо да я изведе през вратата, както тя очакваше да направи, той я вдигна и я понесе назад, където откри друга врата, която водеше навън към уличката зад сградата.

Демонът я избута през вратата. Тя се препъна с лицето напред в тъмнината, подушвайки локва. Водата се разплиска, а паважът се впи в дланите й и одра коленете й. Зад тях голямото парче метал на вратата заглуши музиката от клуба. Без да губи време, тя хвърли поглед към изхода от уличката, търсейки път за бягство. Откривайки един, тя се метна нагоре като спринтьор. Беше рефлекс. Всяка молекула в тялото й крещеше да бяга.

Бойл я хвана веднага, обвивайки големите си ръце около талията й и захвърляйки я да се приземи още веднъж на ръце и колене в локвата. Позата приличаше на молене твърде много за вкуса й, но този път остана там, неподвижна и поемаща на големи глътки мръсния, влажен въздух в уличката. Цялото тяло я болеше от хвърлянето й върху паважа. Ръцете и коленете й бяха издрани до кръв.

— Значи това е всичко? — Тя не вдигна поглед, когато зададе въпроса. Взираше се в парче накиснат, смачкан вестник на земята пред нея. Гласът й звучеше спокоен и безизразен в собствените й уши — примирен, — но тя все още имаше едно асо в ръкава си. Залюля се назад на пети и постепенно премести ръце отзад на колана си, където бе затъкнат пистолета. — Времето свърши?

Демонът направи три крачки към нея и стовари масивния си, обут в ботуш крак на паважа пред нея.

— Главният магьосник, мога да усетя чувствата му към теб. Зад завода те споменах и пулсът му се ускори, пламнаха гняв и страх. Не му харесва дори, че знам за съществуването ти.

Тя поклати глава и вдигна поглед към него.

— Какво?

— Когато се бих с водача на магьосниците, онзи с татуирания ангел на гърба, видях, че има силни чувства към теб. — Той наклони глава на една страна. — И усещам, че те е грижа за него, въпреки че усещам сдържаност в теб. Очарован съм.

Това беше повече от странно. Какъв странен обрат бе претърпял животът й, че да обсъжда любовния си живот в задната уличка с демонския си екзекутор.

Изабел приседна на бедра в локвата, понасяйки усещането от студената вода, просмукваща се в дънките й, и сложи ръце високо на хълбоците си, близо до пистолета.

— Защо те е грижа?

Сините му очи се присвиха.

— Заинтересован съм от човешкото поведение, дори и от поведението на получовека, аемонът. Последвах ви тази нощ, за да те попитам защо си резервирана.

Умът й заопипва думите.

— Последвал си ни тази нощ, за да… Ти си преследвал нас.

Мамка му.

Демонът се усмихна и Изабел потрепери. Демонската усмивка не беше нещо топло и пухкаво. Заострени зъби се показаха от отдръпнатите му назад устни.

— Да не мислехте, че ме преследвате? Не, аемон. Магьосниците ти извадиха късмет онази нощ, но досега трябваше да си разбрала, че ви превъзхождам. Може да опитате да ме спрете, но няма да успеете. Сега отговори на въпроса ми.