Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
— Като медицинска сестра ли?
— Не, като войник.
— Но ти си…
— Нямам равна на себе си, когато реша да се преоблека като мъж. Нима не те заблудих на гробището?
— Знаех, че не си Дьо Сабле, но…
— Но не очакваше да се изправиш срещу жена. Видя ли! Годините на лудории най-сетне се отплащат.
— Ами Дьо Сабле? Успя ли да заблудиш него?
Алтаир забеляза мрачната й усмивка.
— Отначало харесвах Робер — призна тихо тя. — Той забеляза възможностите ми, за разлика от Питър. Но той също така не спираше да мисли как да ме използва. Много скоро намери начин. — Тя въздъхна. — Хубаво е, че го уби. Той не беше добър човек и беше недостоен за чувствата, които имах към него.
— Той ли ти го даде? — попита след малко Алтаир и посочи пръстена на ръката й със скъпоценен камък.
Тя го погледна и се намръщи, сякаш бе забравила, че го носи.
— Да, той ми го подари, когато ме взе под крилото си. Това е всичко, което остана от връзките ми с тамплиерите.
Последва неловко мълчание. Най-сетне Алтаир заговори:
— Учила ли си философия, Мария?
Тя го погледна смръщено.
— Чела съм малко… малко.
— Философът Емпедокъл изтъква, че животът на земята започва простичко, без усложнения: ръце без пръсти, глави без тела, очи без лица. Той вярва, че съчетаването на всички тези ранни форми с течение на времето създава разнообразието на живота, което виждаме около нас. Интересно, нали?
Тя се прозя.
— Ти имаш ли представа колко нелепо звучи тази работа?
— Знам… но се успокоявам със съветите на философа Ал Кинди. Човек не бива да се страхува от идеите, независимо какъв е източникът им. А ние никога не бива да се страхуваме от идеите, независимо какъв е източникът им. Освен това не бива никога да се страхуваме от истината, дори от нея да боли.
— Не виждам какъв е смисълът на всичките ти дрънканици — засмя се тихо тя и му се стори сънена.
Може би просто не я беше преценил правилно. Може би тя не беше готова да учи. След това се чу звънът на корабната камбана, знакът, че акостират в Кирения. Двамата станаха.
Алтаир отново попита:
— Единствено умът, освободен от спънки, съумява да забележи хаотичната красота на света. Това е най-голямото ни предимство.
— Да не би очакваш да се радвам на хаоса? Да не би той да се превръща в добродетел? — попита тя и нещо в него трепна при този въпрос. Може би тя имаше по-задълбочени знания.
— Изправя ни пред предизвикателство — отвърна той, но свободата носи по-големи награди от другите възможности. Редът и мирът, които тамплиерите търсят, изискват подчинение и ограничения.
— Хм — изсумтя тя. — Това чувство ми е познато.
Той усети близост с нея и докато се канеха да се качат по стълбите към палубата, осъзна, че същото това чувство не го е напускало откакто се запознаха. След като вече знаеше какво е, то започна да му харесва. Прииска му се да го задържи. Въпреки това трябваше да бъде внимателен. Нали тя го предупреди, че възнамерява да го убие? Верността й към тамплиерите може и да беше поставена под съмнение, но това съвсем не означаваше, че ще премине на страната на асасините. Доколкото той успяваше да прецени, тя следваше пътя, изгоден за Мария.
Със сигурност беше така.
На стълбата тя се усмихна и протегна ръце, а той ги погледна недоверчиво. Тя обаче не можеше да се изкачи, както беше вързана, а и те пътуваха с пирати. Макар на пиратите да им се носеше славата, че нямат понятие от етика, щяха да останат изненадани, че свещеник е завързал ръцете на спътника си. Двамата, които спяха досега, започнаха да се будят, изправиха се, прозяха се, почесаха се по слабините и впиха погледи в двамата пътници. Алтаир тайно освободи камата и разряза въжето на китките й. Тя го погледна с благодарност и се заизкачва по стълбата.
Тогава той чу нещо. Прозвуча като шепот. Предупреди го тонът, с който бяха изречени думите. Постара се да се прикрие и се заслуша. Двамата пирати наистина обсъждаха тях.
— Знаех, че е той — изграчи единият. — Казах ти аз.
Алтаир усети погледите им.
— Обзалагам се, че тамплиерите ще платят скъпо и прескъпо за тези двамата.