Бялата кралица

Пролетта на 1472 г.

Аз съм в последните месеци на бременността си, а дворът се е пренесъл в красивия дворец „Нонсъч“ в Шийн — дворец за пролетното време — когато всички сме смутени от огромния, пикантен скандал, свързан с женитбата на брата на Едуард, Ричард. А също така и прекрасен, защото кой би си помислил, че Ричард би имал скандално поведение? Джордж — да, с неговото непрестанно преследване на собствения си интерес. Джордж винаги предоставя на мелницата за клюки цели чували „мливо“, тъй като не го е грижа за никого другиго освен за него самия. Никаква чест, никаква вярност, никаква привързаност не възпират Джордж да постъпва както му е угодно.

Едуард също е свикнал да постъпва по собствено усмотрение и да не се интересува изобщо какво казват хората за него. Но Ричард! Ричард е доброто момче на фамилията, онзи, който най-упорито се старае да бъде силен, който учи, за да може да бъде умен, който се моли искрено, за да може да има Божието благоволение, който така усърдно се опитва да спечели майчината си любов и винаги знае, че е в нечия сянка. За Ричард да предизвика скандал, е все едно най-добрата ми ловна хрътка внезапно да заяви, че няма да ловува повече. Това е напълно неестествено.

Бог знае, че се опитвам да обичам Ричард, тъй като той е предан приятел на съпруга ми и добър брат. Би трябвало да го обичам: той подкрепи съпруга ми, без да се поколебае, когато трябваше да избягат от Англия на борда на малка рибарска лодка; той понесе тежкото изгнание заедно с него и се върна у дома с него, за да рискува живота си половин дузина пъти. И Едуард винаги казваше, че ако Ричард държи левия фланг, той може да е сигурен, че левият фланг ще издържи. Ако войските на Ричард бяха в тила, Едуард знаеше, че няма да има изненадваща атака от пътя отзад. Едуард се доверява на Ричард като на брат и васал, и го обича много — защо аз не мога? Какво има у този млад мъж, от което ми се иска да присвия очи, когато го гледам, сякаш има някакъв недостатък, който ми убягва? Но сега това младо кутре, което още няма и двайсет години, се е превърнало в герой — герой от балада.

— Кой би си помислил, че скучният малък Ричард ще крие у себе си такава страст? — питам настойчиво Антъни, който седи в краката ми в една беседка, загледан надолу към реката. Дамите ми са около мен, а половин дузина млади мъже от двора на Едуард пеят и играят с топка, и общо взето, безделничат и флиртуват. Плета венец от иглики за победителя в надбягване, което ще се състои по-късно.

— Той е човек, който потъва в съзерцание — заявява Антъни, което кара шестнайсетгодишния ми син Ричард Грей да се задави от смях.