Бялата кралица

— Не, ще чакам тук — казвам. — Ако нещата тръгнат зле за вас, ще бъда тук, за да пусна брат си да влезе, и всички вас заедно с него.

При тези думи той се усмихва.

— Е, надявам се, че ще се върнем с победа.

— Късмет и нека Бог да е с вас — пожелавам му.

Би трябвало да затворя и залостя портата зад тях, но не го правя. Стоя на прага да гледам. Представям си себе си като героиня в някаква история; красивата кралица, която изпраща своите рицари на бой, а после бди над тях като ангел.

Отначало изглежда така. Брат ми, гологлав, в красиво гравираната си броня, тръгва тихо към лагера с меч в ръка, следван от хората си — нашите верни приятели и роднините ни, обвързани с нас по сватовство. На лунната светлина те приличат на рицари, поели на поход: реката блести зад тях, нощното небе тъмнее над тях. Бунтовниците са направили лагера си в полето край реката: други са се настанили в тесните мръсни улици наоколо. Те са бедни мъже; има само малцина с палатки и заслони, но повечето спят на земята до лагерните огньове. Улиците пред градските стени са пълни с кръчми и публични домове и половината мъже са пияни. Отрядът на Антъни се строява в три редици и после, само при една прошепната дума, всичко се променя. Те слагат шлемовете на главите си, спускат наличниците над очите си, изваждат мечовете си, развъртат тежките топки на боздуганите си, превръщат се от простосмъртни в мъже от метал.

Някак долавям промяната, която се извършва в тях, докато стоя на портата и гледам и макар че аз съм ги изпратила да се бият и аз съм тази, която защитават, имам предчувствие, че нещо лошо и кърваво предстои да се случи. „Не“, прошепвам, сякаш искам да ги спра, когато се втурват напред с извадени саби, с размахани брадви.

Спящи мъже се изправят с препъване, с изплашен вик, и биват улучени от острие в сърцето или брадва в главата. Няма предупреждение: те са изтръгнати от сънища за победата, или от блянове за дома и връхлетени от студено острие и мъчителна смърт. Дремещите часови се разбуждат рязко и вдигат тревога: кинжал, прерязващ гърлата им, ги кара да замлъкнат. Мятат се трескаво. Един мъж пада в пламъците на огъня и крещи в агония, но никой не спира, за да му помогне. Нашите хора разритват въглените и жаравата на лагерния огън и някои от палатките и одеялата се подпалват, а конете се изправят на задни крака и цвилят уплашено, докато фуражът им гори пред тях. Целият лагер вече е буден и всички се щурат в паника, докато войниците на Антъни вървят през тях като безмълвни убийци, промушвайки мъже, докато те се преобръщат и се опитват да се събудят, събарят на земята онези, които са понечили да се надигнат, разпарят корема на невъоръжен мъж, удрят с бойна тояга един мъж, докато той посяга за сабята си. Армията от Кент мъчително се изтръгва от съня и побягва. Онези, които не са повалени, грабват каквото могат, и се втурват да бягат. Вдигат на крак мъжете по улиците до Тауър и някои се затичват към бойното поле. Хората на Антъни се нахвърлят върху тях с рев и ги нападат на нож, с вече почервенели от кръв саби, а бунтовниците, повечето от тях — провинциални момчета — се обръщат и побягват.