Бялата кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-081-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Бялата кралица». Краткое содержание книги:
По здрач, в последния ден на април, чувам призивен звук, подобен на бухането на белокрилата улулица, отивам до прозореца си, отварям капаците и поглеждам навън. Далече отвъд хоризонта изгрява нащърбена луна, бяла на фона на бяло небе: тя също чезне и в студената ѝ светлина чувам призив, сякаш пее хор, и знам, че това не са крясъци на кукумявки, нито певци, нито славеи, а Мелузина. Нашата прародителка-богиня вика от покрива на къщата, защото нейната дъщеря Жакета от кралското семейство на Бургундия умира.
Изправям се и за известно време се заслушвам в зловещите звуци, а после рязко затварям капаците и отивам в стаята на майка си. Не бързам. Знам, че вече няма нужда да бързам към нея. Тя лежи в леглото си, а новороденото бебе е в обятията ѝ; малката главица се притиска към бузата на майка ми. И двете са бледи като мрамор, и двете лежат със затворени очи, и двете изглеждат спокойно заспали, докато вечерните сенки затъмняват стаята. Лунната светлина по водата пред прозореца на стаята хвърля отражението на леки вълни върху белосания таван на стаята, затова те изглеждат сякаш са под водата, носещи се заедно с Мелузина във водите на извора. Но аз знам, че и двете са си отишли от мен, и нашата водна майка ги изпраща с пеене на пътуването им надолу по сладководната река към дълбоките води на родния дом.
Лятото на 1472 г.
Болката от смъртта на майка ми не приключва за мен с погребението ѝ; не се изцелява с месеците, минаващи бавно. Всяка сутрин се събуждам и тя ми липсва толкова много, колкото и първата сутрин. Всеки ден трябва да си спомням, че не мога да поискам мнението ѝ или да оспоря съветите ѝ, или да се засмея на сарказма ѝ, или да потърся напътствията на нейната магия. И всеки ден откривам, че още по-силно виня Джордж, херцог Кларънс, за убийството на баща ми и брат ми. Мисля, че именно при вестта за смъртта им, причинена от неговата ръка по заповед на Уорик, любящото сърце на майка ми се сломи и ако те не бяха коварно убити от него, тя също щеше да е жива днес.
Лято е, време за лекомислени удоволствия, но аз нося скръбта си със себе си през пикниците и дните, докато пътуваме из провинцията, по време на дългото яздене и в нощите под пълната луна, която предшества есенното равноденствие. Едуард дава на сина ми Томас титлата граф Хънтингдън, но това не ме ободрява. Не говоря за мъката си с никого освен с Антъни, защото загубата ни е обща. А дори с него почти никога не говорим за нея. Сякаш не можем да се заставим да говорим за майка си като за мъртва, а същевременно не можем да лъжем себе си, че е още жива. Но аз обвинявам Джордж, херцог Кларънс, за сломяването на сърцето ѝ и за смъртта ѝ.
— Сега мразя Джордж Кларънс повече от всякога — казвам на Антъни, докато яздим надолу по пътя за Кент заедно, отправяйки се към угощение и прекарали цяла седмица в пътуване по зелените пътеки между ябълковите градини. Би трябвало да ми е леко на сърцето, тъй като дворът е щастлив. Но чувството ми за загуба ме следва като кацнал върху китката ми ловен сокол.
— Защото ревнуваш — казва предизвикателно брат ми Антъни: с едната ръка държи поводите на коня си, с другата води малкия ми син, принц Едуард, яхнал малкото си пони. — Ревнуваш от всеки, когото Едуард обича. Ревнуваш от мен, ревнуваш от Уилям Хейстингс, ревнуваш от всеки, който излиза с краля и го води по срещи с блудници, а после го връща у дома пиян.
Свивам рамене, безразлична към подмятанията на Антъни. Отдавна знам, че удоволствието, което кралят изпитва да се отдава на пиянство с приятелите си и да посещава други жени, е част от природата му. Научила съм се да го търпя, особено защото то никога не го възпира да идва в леглото ми, и когато сме там заедно, се чувствам, сякаш сме се оженили тайно същата тази сутрин. Той е бил войник на поход далеч от дома, със сто блудници на негово разположение, бил е изгнаник в градове, където жените са бързали да го утешат, а сега е крал на Англия и всяка жена в Лондон би се радвала да го има — в действителност вярвам, че половината от тях са го имали. Той е кралят. Никога не съм си мислила, че се омъжвам за обикновен човек с посредствени стремежи. Никога не съм очаквала брак, в който той ще седи кротко в краката ми. Той е кралят: обречен е да върви по собствения си път.