Бялата кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-081-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Бялата кралица». Краткое содержание книги:
Войниците на Антъни се впускат да ги преследват, но той ги вика обратно: не иска да остави Тауър незащитен. Изпраща една група долу до кея да пленят корабите на Невил. Останалите се отправят обратно към Тауър, високите им, развълнувани гласове отекват в студената сутрин. Те си подвикват, говорейки за някакъв мъж, промушен в съня си, или жена, която се опитала да избяга, но била обезглавена, за кон, който сам е счупил врата си, надигайки се на задни крака, за да се отдръпне от огъня.
Отварям портата, за да влязат. Не искам да ги посрещам, не искам да виждам повече, не искам да чувам повече. Качвам се в покоите си, вземам майка ми, момичетата и бебето и мълчаливо залоствам вратата на спалнята, сякаш се страхувам от собствената си армия. Чувала съм мъжете да разказват за много битки в тази война на братовчедите и те винаги говорят за героизъм, за смелостта на войниците, за силата на другарството между тях, за яростта на битката и за усещането за братство, което се създава от оцеляването. Чувала съм балади за велики битки и поеми за красотата на един щурм и за смелостта на предводителя. Но не знаех, че войната не е нищо повече от клане, дивашко и непохватно, все едно да прободеш прасе в шията и да оставиш кръвта му да изтече, та месото да стане крехко. Не знаех, че изяществото и благородството на арената за турнири няма нищо общо с това мушкане и пробождане. Точно като да убиеш едно квичащо прасенце, за да направиш от него бекон, след като си го преследвал из кочината. И не знаех, че войната възбужда мъжете така: те се връщат у дома като смеещи се ученици, изпълнени с възбуда след някоя лудория, но по ръцете им има кръв, а наметалата им са изпоцапани кой знае с какво, в косите им се долавя миризмата на дим, а по лицата им — ужасно и грозно вълнение.
Сега разбирам защо нахълтват в манастири, насилват жени, нарушават правото на свято убежище, за да завършат смъртоносното преследване. Те възбуждат у себе си безумен, ужасен глад, по-скоро като животни, отколкото като хора. Не знаех, че войната е такава. Имам чувството, че съм била глупачка да не знам, тъй като съм израсла във воюващо кралство и съм дъщеря на човек, пленен в битка, вдовица на рицар, съпруга на безмилостен воин. Но сега вече знам.
21-ви май 1471 г.
Едуард язди начело на хората си, като крал, който се завръща славно у дома: няма и следа от битката в осанката му, по коня му или в блестящата му сбруя. Ричард е от едната му страна, Джордж — от другата, синовете ми, изпълнени с възбуда — зад тях. Синовете на Йорк отново получиха своето, тримата като един, и Лондон полудява от радост да ги види. Трима херцози, шестима графове и шестнайсет барони влизат в града заедно с тях, всички до един искрени привърженици на Йорк и положили клетва за вярност. Кой би си помислил, че имаме толкова много приятели? Не и аз, когато бях в убежище, приличащо повече на затвор, раждайки детето, което е наследник на тази слава и блясък, в тъмнина, страх и почти сама.
Зад тяхната свита идва Маргарет Анжуйска с пребледняло лице и унило изражение, седнала на носилка, теглена от мулета. Не е точно с вързани ръце и крака и с провесена на шията сребърна верига, но си мисля, че всички разбират много добре, че тази жена е победена и няма да се съвземе от поражението си. Вземам Елизабет със себе си, когато посрещам Едуард пред портата на Тауър, защото искам малката ми дъщеря да види тази жена, която я ужасяваше през всичките ѝ пет години, да я види победена и да знае, че всички сме защитени и не ни заплашва опасност от жената, която тя нарича „лошата кралица“.
Едуард ме поздравява официално пред ликуващата тълпа, но прошепва в ухото ми: „Едва ще дочакам да остана насаме с теб.“
Но му се налага да почака. Посветил е в рицарско звание половината Лондон в знак на благодарност за верността на гражданите, и следва пиршество, за да отпразнуваме издигането на новите рицари към величието. И наистина, всички имаме много поводи да сме благодарни. Едуард отново се би за короната си, и отново победи, а аз все още съм съпруга на крал, който никога не е бил побеждаван в битка. Доближавам устни до ухото му и прошепвам: „Аз също не мога да чакам, съпруже.“
Лягаме си късно, в неговите покои, когато половината гости са пияни, а другата половина — извън себе си от щастие да се озоват отново в кралски двор, управляван от Йорк. Едуард ме дръпва на леглото до себе си и ме обладава така, сякаш сме младоженци в малката ловна хижа край реката, а аз го прегръщам отново, като човека, който ме спаси от бедността, и човека, който спаси Англия от постоянната война, и съм щастлива, че ме нарича: „Съпруго, моя скъпа съпруго.“