Дългият път надолу

Краката на всички прошумоляха и аз приех това за знак на неизказана солидарност.

— Благодаря, мой човек — обади се Джейджей. — Това е направо трогателно. Кога изтичат деветдесетте дена?

— На трийсет и първи март.

— Това си е живо съвпадение, нали? — попита Джес. — Точно три месеца.

— Какво искаш да кажеш?

— В това няма нищо научно, нали?

— А осемдесет и осем по-научно ли е?

— Да, по-научно е.

— Не, гледайте, аз разбрах — съгласи се Джейджей. — Три месеца си е точно както трябва. Трите месеца са нещо като сезон.

— Доста точно казано — съгласих се аз. — Като знаем, че сезоните са четири, а месеците в годината дванайсет.

— Значи ще изкараме зимата заедно. Супер. Зимата е времето, когато ти е тъжно — обясняваше Джейджей.

— Май е така — кимнах аз.

— Само че ние трябва да направим нещо — продължи Джейджей. — Не можем просто да седим и да чакаме изтичането на трите месеца.

— Това е то типичен американец — заяви Джес. — Какво искаш да направиш? Да избомбиш някоя нещастна малка страна ли?

— Естествено. Бомбардировките ще ме разсеят и няма да мисля за важните неща.

— Какво да направим? — попитах го аз.

— Не знам, мой човек. Единственото, което знам, е, че ако прекараме шест седмици във вайкане и мрънкане, няма с нищо да си помогнем.

— Джес е права — примирих се аз. — Типичен гаден американец. Да си помогнем. Сами да си помогнем. Можеш да постигнеш всичко, стига да го поискаш, нали? Можеш дори да станеш президент.