Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
Тогава направи нещо наистина нетипично за него: стисна ръцете на двамата ни с Джеси. Джеси пък стисна ръката на Били и останахме така свързани за последен път, а Били се обади:
— Да ви го начукам, педали такива.
Стана бързо, което ви казва достатъчно за барабанистите.
Познавах приятелите, с които прекарвах ваканцията от няколко седмици, но ме обхвана същото чувство, което предвещава раздяла, докато пътувахме от хотела към летището. Предстоеше раздяла, тя се усещаше и никой не казваше нищо. Поради същата причина, поради която нещата бяха стигнали дотук, личеше, че няма накъде да продължим. Затова хората късат, затова се разпадат банди, затова се разделят приятели, затова настъпва краят на бракове и какво ли още не. Партита, годежи, абе всичко си има край.
Странното е, че когато бандата се раздели, една от причините, поради които ми се свиваше сърцето, беше, че се притеснявах за другите момчета. Какво, по дяволите, щяха да правят те? Нито един от нас нямаше професия, на която да разчита. Били хич го нямаше да чете и пише, нали разбирате какво се опитвам да ви кажа; Еди също, той бе готов винаги да пусне в действие юмруците и нямаше начин да се задържи дълго на някоя работа, а пък Джеси не можеше без тревата… Единственият, за когото не се притеснявах особено, бях аз. Аз щях да се оправя. Бях умен, бях стабилен, имах си гадже, и въпреки че музиката щеше да ми липсва, можех да постигна нещо и да бъда някой и без нея. А каква стана тя? Няколко седмици по-късно Били и Джеси се намърдаха у дома, защото двама от техните хора ги изоставили, Еди започна работа при баща си, а аз разнасях пици и за малко не скочих от проклетия покрив.
Така че този път бях категоричен: че няма да се тръшкам заради останалите членове на уличната ни банда. Те щяха да се справят, казвах си аз. Може и да не изглеждаше точно така, но досега бяха оцелели и оттук насетне не бяха мой проблем.
В таксито до летището обсъждахме какво сме направили, какво сме прочели и първото, което ще направим, когато се приберем, все такива простотии, а в самолета дремахме, защото излетяхме много рано сутринта. Качихме се на метрото от Хийтроу за Кингс Крос и после се прехвърлихме на автобус. Чак тогава осъзнахме, че няма да се виждаме толкова често занапред.
— Защо не? — попита Джес.
— Защото нямаме нищо общо — отвърна Мартин. — Доказа го почивката.
— А пък според мен мина добре.
Мартин изсумтя.
— Ние дори не си говорехме.
— През повечето време ти се криеше в тоалетната — засече го Джес.
— А според теб защо беше така? Сигурно защото сме сродни души, а? Или може би защото връзката ни е невероятно пълноценна.
— А на теб каква ти е била най-пълноценната връзка?
— А на теб?
Джес се замисли за момент и сви рамене.
— С вас, бе, хора — отвърна тя.
Последва достатъчно дълго мълчание, което ни даде възможност да разберем правотата в думите на Джес, защото те се отнасяха за нея. За наше щастие Мартин заговори в момента, когато започнахме да осъзнаваме, че това е така и за нас.
— Да. Само че не би трябвало да е така, нали?
— Ти какво, дузпата ли ми биеш?
— Щом предпочиташ да се изразиш по този начин, Джес, почивката приключи. Време е всеки от нас да си хваща пътя.
— Ами Свети Валентин?
— Ако искате, можем да се видим на Свети Валентин. Нали така бяхме решили?
— На покрива ли?
— Още ли искаш да се хвърлиш?
— Не знам. Решението ми се мени всеки ден.
— Аз искам да се срещнем — заяви Морийн.
— Струва ми се, че Свети Валентин е важен ден за теб, Морийн — отбеляза Джес. Каза го така, сякаш се опитваше да поддържа разговора, ала Морийн веднага забеляза заядливата нотка и не си направи труд да отговори. Всичко, което Джес казваше, просто минаваше покрай нея, а и ние нямахме повече сили да се занимаваме. Погледнахме през прозореца към движещите се в дъжда коли и на „Ейнджъл“ аз си взех довиждане и слязох. Докато наблюдавах как автобусът потегля, видях, че Морийн предлага другите да си вземат от ментовите й бонбони и това сякаш разкъса сърцето ми.
През следващата седмица не правих почти нищо. Четох много, мотах се из Айлингтън, за да видя дали няма да си намеря някаква работа. Една вечер профуках десет кинта за концерта на банда, наречена „Фет Чанс“, които свиреха в Юниън Чапъл. Започнаха приблизително по същото време, когато започвахме и ние, и вече си бяха извоювали прилично място, около името им започваше да се шуми, но бяха слаба работа, поне според мен. Просто си стояха на сцената и свиреха разни парчетата, хората ръкопляскаха, имаше бис, след това всички си тръгнахме, а аз не можех да кажа, че сме развълнувани или впечатлени.