Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
Трета част
Мартин
Мъжът, който скочи, оказа значителен и очевидно противоречив ефект върху нас. Първо, той ни накара да разберем, че не сме способни да се самоубием. Второ, тази информация отново ни накара да пожелаем да се самоубием.
Това не е някакъв парадокс, ако имате понятие от необяснимостта на човешката природа. Преди много време работех с един алкохолик — човек, който трябва да остане безименен, защото със сигурност сте чували за него. Той ми разказа, че първият път, когато се провалил в опита си да зареже пиенето, бил най-ужасният ден в живота му. Мислел си, че няма проблем да спре, стига да реши, затова си имал избор, скрит в някакво малко чекмедже дълбоко в главата му. Когато, обаче, открил, че има нужда от пиенето, че изобщо не е имал избор… тогава му се приискало да свърши със себе си, ако мога поне за кратко да смеся желанията ни.
Така и не разбрах напълно какво се е опитвал да ми каже, докато не видях онзи да скача от покрива. Дотогава скачането бе просто една възможност, изход, скътани пари за черни дни. И най-неочаквано тези пари се стопиха — или по-точно казано, излезе, че никога не са били наши. Те бяха на човека, който скочи, а също и на хората като него, защото да седиш с провиснали крака над бездната е едно нищо, освен ако не си готов да напреднеш с няколко сантиметра, а ние не бяхме. Бяхме готови да си кажем един на друг и на самите нас нещо различно — аз щях да го направя, ако нея я нямаше или ако той не беше там, или ако никой не беше седнал върху мен — само че бе факт, че се оказахме заедно и имахме предостатъчно възможности да променим това. Защо слязохме първата вечер? Слязохме, защото си мислехме, че трябва да отидем да търсим някакъв тъпанар, наречен Час, който се оказа, че не е свързан с нашата история. Не съм сигурен дали щяхме да успеем да убедим нашия съмишленик, скачача, да тръгне с нас да търси Час. На него му се въртяха други неща в главата. Интересно къде ли щеше да се класира по скалата на Арън Т. Бек? Доста високо, струва ми се, освен ако Арън Т. Бек не бе оплел конците. Никой не можеше да ни обвини, че нямаме желание.
Щом той скочи, ние слязохме от покрива, устремени право надолу. Решихме, че е най-добре да не се задържаме горе, за да не се налага да обясняваме каква е ролята ни в решението на нещастника или по-скоро защо не сме се намесили. И без това миналото ни беше свързано с „Топърс“ и така нещата щяха да станат още по-объркани. Ако хората дочуеха, че сме били тук горе, тогава истинската история — нещастен човек скача от сградата — щеше да бъде омаловажена, а хората нямаше да разберат какво е станало и нямаше да се опитат да вникнат. Това не биваше да се случва.
Затова се втурнахме надолу по стълбите, доколкото ни позволяваха пълните с никотин бели дробове и ошипените крака, а след това побързахме да се пръснем, кой накъдето бе решил. Бяхме прекалено нервни, за да отидем да пийнем по нещо наблизо, прекалено нервни, за да се качим в едно такси, затова се пръснахме в различни посоки в мига, в който излязохме на тротоара. (Коя ли беше най-близката кръчма до „Топърс“, чудех се аз. Дали в нощ като тази не беше пълна с нещастни хора, готови да се изкачат нагоре или все още объркани, някои облекчени, защото току-що са се върнали от покрива? Или посетителите бяха необичайна смесица от двата вида? Дали собственикът разпознава тези клиенти? Дали се възползва от настроението им, за да си докара повече пари — като им предлага по едно от заведението в определен час например? Дали се опитва да накара упътилите се нагоре — в нашия случай особено нещастните хора — да общуват с върналите се отгоре? Или по-скоро подтиква упътилите се нагоре да общуват помежду си? Дали в тази кръчма е било поставено началото на някакво общуване, на някоя връзка? Възможно ли е среща в тази кръчма да е довела до сватба, а след това и до раждането на дете?)
Срещнахме се отново следващия следобед в „Старбъкс“. Всички бяхме унили и потиснати. Само преди няколко дни, веднага след връщането ни от почивка, бе повече от ясно, че не сме един за друг, а сега дори не можехме да си представим, че бихме споделили терзанията си с някого извън нас. Огледах кафенето и останалите посетители: млади майки с колички, млади мъже и жени в костюми, с мобилни телефони и бележници, чуждестранни студенти… Опитах се да си представя как заговарям някого от тях, но разбрах, че е невъзможно. Те едва ли щяха да изслушат историята на хора, обладани от желание да скочат от някоя висока сграда. Никой не би проявил интерес, освен тези, с които бях седнал.