Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
В този момент тя притихна и ми се стори, че съм я навряла в миша дупка. Само че тя заобяснява как и тя била мислила за самоубийство, когато нещата били най-зле, преди известно време. Само че за нея изход нямало, заради момичетата. А по всичко личало, че за него възможности имало много. Той не бил част от семейството. Не му било приятно да е част от това семейство. Тогава тя решила, че това си е негова работа. След като се чувствал в правото си да се чука с която пожелае, значи имал право и да се самоубие. Попита не сме ли съгласни?
Аз веднага обясних, че разбирам защо го казва, което си беше грешка, защото никак не ми помогна.
Синди каза:
— Казвал ли ви е, че аз не му позволявам да се вижда с момичетата?
А Морийн веднага отвърна:
— Да, споменавал е.
Синди уточни, че това не било истина. Тя не му позволявала да ги вижда тук. Можел да ги води в Лондон през уикендите, само че той не искал. Или пък казвал, че ще ги вземе, а после си измислял извинения. Не искал да бъде такъв баща. Коствало му прекалено много усилия. Предпочитал да се прибере след работа, понякога да им прочете приказка, преди да заспят, но в никакъв случай не всяка вечер, а, да, и евентуално можел да отиде на коледното тържество. Другото не било за него. След това се поколеба и се зачуди защо изобщо ни ги казва тези неща. А аз побързах да уточня, че той си е чекиджия. Тя се разсмя. Бил допуснал много грешки, призна тя, и продължавал да греши.
И тогава онзи тип Пол се намеси, че ако бил компютър, може да се каже, че е програмна грешка, та затова аз го срязах какво общо имало това с него. Синди веднага се намеси, че досега била изключително търпелива с нас. Две напълно непознати й потропали на вратата, за да й кажат да се събере отново с бившия си съпруг, с мъжа, който за малко не я съсипал, а тя ги кани и ги изслушва. Само че с Пол живеят заедно, той бил част от семейството и бил чудесен доведен баща на момичетата. Това било общото с него.
Тогава Пол стана и каза:
— Ще отнеса „Хари Потър“ горе.
За малко не ми излази по краката, а Синди се хвърли към него.
— Внимавай, мили.
В този момент разбрах, че е сляп. Слепец! Мама му стара! Затова имаше куче. Това се опитваше да ми подскаже тя, когато каза, че кучето било негово (А пък аз изтресох простотии от сорта „да не ти приличам на деветгодишна“. Господи, Боже Господи!). И какво излезе, че сме били целия този път, за да кажем на Синди да напусне един слепец и да се събере с мъжа, който се чукаше с петнайсетгодишни, а към нея се отнасяше като към боклук. Май напразно се бяхме разкарвали? А такива като него все се обясняват, че искат всички да се държат с тях като с нормални хора. Така че оставям настрани тази работа със слепотата. Само ще ви кажа, че се лашкахме чак дотук, за да кажем на Синди да зареже един готин пич, който се държи чудесно с нея и с децата й, за да се върне при онова говедо: Май се получи доста тъпо.
Ще ви кажа, обаче, какво ме вкисна. Единственото доказателство, че Мартин някога е имал нещо общо със Синди, бе нашата поява. Ние и децата, но пък те могат да са доказателство единствено ако се направи ДНК тест. Искам само да кажа, че що се отнася до Синди, той все едно че никога не бе съществувал. Техният живот си продължаваше напред. Синди си бе създала нов Живот. Докато се връщахме, се замислих как вървеше моят живот, въпреки че единственото, което бях направила, бе да се кача на влака, а след това на автобуса, без да попитам Морийн за сексуалните пози, които е пробвала. След като се срещнах със Синди, пътуването вече не ми се струваше чак толкова дълго. Синди бе успяла да се отърве от Мартин, беше се преместила на ново място и бе срещнала друг. Миналото й бе останало в миналото, а пък нашето минало, не знам… Нашето минало бе все още навсякъде около нас. Виждахме го всеки ден още със ставането. Все едно че Синди живееше на някое модерно място като Токио, а ние се бяхме забили на някое старо място като Рим, или нещо такова. Само че това не беше много точно, защото Рим е готино за живеене място, ми да, там с дрешките, сладоледа и готините момчета, абе всичко — и там беше готино като в Токио. А ние изобщо не живеехме на готино място. По-точно казано тя живееше в модерен мезонет, а ние се бяхме наврели в някаква мизерна дупка, която е трябвало да я съборят още преди години. В нашето жилище имаше дупки по стените, всеки, който пожелаеше, можеше да надникне и да ни прави физиономии. А двете с Морийн се бяхме опитали да убедим Синди да напусне готиния си мезонет и да се премести в оня боклучарник при нас. Май предложението ни издишаше отвсякъде, чак сега го разбрах.