Прашинка в Божието око

Дейвид Харди не бе темерут. Всеки можеше да го посети на чаша кафе, уиски, партия шах или дълъг разговор и мнозина го правеха. Просто не обичаше тълпите. Нямаше как да опознае човек в тълпа.

Освен това запазваше професионалната си склонност да не обсъжда работата си с аматьори и да не публикува резултатите, докато не събере достатъчно доказателства. В момента, каза си той, това нямаше да е възможно. А и какво всъщност представляваха извънземните? Определено бяха разумни. Определено бяха интелигентни. И определено имаха място в божествения замисъл на вселената. Но какво?

Екипажът пренесе на катера багажа на Харди. Аудио библиотека, няколко купчини детски книжки, справочна литература (малко: катерният компютър имаше връзка с корабната памет, но Дейвид въпреки това обичаше книгите, колкото и да бяха непрактични). Имаше и някои уреди: два екрана с микрофони и електронни филтри за пречистване на звука. Беше се опитал сам да натовари всичко, но старши лейтенант Каргил го разубеди. Морските пехотинци щяха да го направят много по-бързо и предпазливостта на капелана изобщо не можеше да се сравнява с тяхната — ако нещо се счупеше, щяха да си имат работа с Кели.

При херметичния шлюз Харди срещна Сали. И тя не пътуваше с малко багаж. Ако зависеше от нея, щеше да носи всичко, дори скелетите и мумиите от Кошерния астероид, но капитанът й бе позволил и да вземе само холограмите си и даже тях трябваше да крие, докато не установи какво е отношението на сламкарите към разкопаването на гробове. Според описанията на Каргил, извънземните нямаха погребални обреди, но това й се струваше абсурдно. Всички имаха погребални обреди, дори най-примитивните човешки култури.

Не можеше да вземе и извънземната миньорка, както и малкото, което отново беше станало женско. Поровете и морските пехотинци продължаваха да търсят изчезналото сламкарче и новороденото (защо бе избягало с бебето, а не с майка му?). Чудеше се дали присъствието й на борда на катера не се дължи на врявата, която бе вдигнала след заповедта на Род да стрелят на месо. Знаеше, че не е справедлива към капитана. Той изпълняваше нарежданията на адмирала. Но това не бе правилно! Малките нямаше да причинят зло на никого. Човек трябваше да е параноик, за да се страхува от тях.

Тя последва капелан Харди в каютата на катера, където завариха доктор Хорват. Тримата щяха да са първите учени на извънземния кораб и Сали се вълнуваше. Имаше да учи толкова много неща!

Антрополог — вече се смяташе за напълно квалифицирана специалистка и нямаше кой да й възрази, — лингвист и Хорват, известен физик преди да се заеме с политика. Министърът бе единственият безполезен от групата, но високият пост му осигуряваше място на борда. Тя не смяташе, че същото се отнася и за нея, макар да си го мислеха половината от учените на „Макартър“.

Трима учени, боцман, двама опитни космонавти и Джонатан Уитбред. Никакви морски пехотинци, никакви оръжия. Вълнението почти заглушаваше страха, който къкреше някъде дълбоко в нея. Не биваше да носят оръжие, разбира се, но щеше да се чувства по-добре, ако с тях пътуваше Род Блейн. Ала нямаше начин.