Прашинка в Божието око

Опита се да не мисли за това, че е попаднал в капан. В клаустрофобично тесния коридор цареше сумрак. Юнкерът се загледа в някаква редица свързани с помпи резервоари — навярно охлаждаща система за водородно гориво. Сигурно водеше към черната перка навън.

Проблесна светлина.

Отворът бе голям, достатъчно голям дори за Уитбред. Вътре: слаби слънчеви лъчи, като по време на гръмотевична буря. Той последва сламкарката в някакво помещение, което сигурно беше един от тороидите. Незабавно го заобиколиха извънземни.

Всички бяха еднакви, включително редуването на кафявите и бели ивици по козината им. Поне дванайсет усмихнати криви лица се взираха в него от учтиво разстояние и всички разговаряха помежду си с бързи пискливи гласове.

После бъбренето внезапно стихна. Един от сламкарите се приближи до него и изрече няколко кратки изречения, които можеха да са на различни езици, но бяха абсолютно неразбираеми за Уитбред.

Той сви рамене и протегна длани напред.

Съществото мигновено повтори жеста му с невероятна точност. Джонатан избухна в смях. Носеше се безпомощно в слабата гравитация, притискаше ръце към корема си и се кикотеше като дете.

— Добре, Уитбред — със сериозен, металически глас проговори в ухото му Блейн. — Смеят се и всички останали. Въпросът е…

— О, не! Господин капитан, пак ли ме показват по интеркома?

— Въпросът е какво си мислят, че правиш сламкарите.

— Тъй вярно. Беше заради третата ръка. Не успях да се овладея. — Джонатан отново стана сериозен. — Време е за стриптийза ми, господин капитан. Моля ви, изключете интеркома…

Датчикът на брадичката му светеше в жълто, разбира се. Бавно действаща отрова. Но този път нямаше да я диша. Той дълбоко си пое дъх, откопча шлема си и го свали. После, все още без да отваря уста, откачи кислородната бутилка от скафандъра си, захапа мундщука и включи въздуха. Работеше отлично.

Джонатан бавно започна да се съблича. Първо свали широкия гащеризон с електрониката и животоподдържащите системи на скафандъра. После дръпна циповете, които минаваха по крайниците и гърдите му. Без тях костюмът приличаше на трико. Еластичните нишки следваха всички извивки на мускулатурата му, за да не позволят на тялото му да експлодира във вакуума. С тяхна помощ собствената му кожа в известен смисъл се превръщаше в скафандър и потните му жлези играеха ролята на терморегулационна система.

Докато се събличаше, бутилката плуваше пред него. Сламкарите бавно се приближиха и един от тях — кафяв, без ивици, също като миньорката на борда на „Макартър“ — посегна да му помогне.

Уитбред извади от комплекта си с инструменти универсално лепило и се опита да залепи шлема си за прозрачната пластмасова стена, но не успя. Кафявият извънземен незабавно разбра проблема му. Той (тя, то) взе някаква тубичка и намаза шлема, който веднага залепна за гладката повърхност. Джонатан насочи камерата към него.