Прашинка в Божието око

— От камерата в шлема ви ли? Да, Джонатан. Според мен си имаме работа с два вида сламкари. Едните са луди учени и не могат да говорят. Другите… говорят — неубедително завърши той. Свещеникът усети, че си играе с косата си, и я приглади. — Надявам се, че бързо ще науча езика им.

Всички се страхуваха, осъзна Уитбред. Особено Сали. И даже капеланът, който винаги изглеждаше невъзмутим. Всички се ужасяваха от първия ход.

— Други впечатления? — попита Хорват.

— Постоянно си мисля, че корабът е предназначен за свободно падане. Целият е в лепкави ивици. И надуваеми мебели. Тороидите са свързани с къси коридори, широки колкото самите тях. При ускорение би трябвало да са като отворени капаци на пода без начин да се заобиколят.

— Странно — замисли се министърът. — Корабът се движеше само допреди четири часа.

— Точно така. Коридорите трябва да са нови. — Тази мисъл му хрумна внезапно. Онези коридори трябваше да са нови…

— Но това означава още нещо — тихо каза Харди. — Вие споменахте, че мебелите са разположени под всевъзможни ъгли. Когато сламкарите ви говореха, всички видяхме, че не ги интересува в каква посока са застанали. Като че ли са се приспособили към свободното падане. Като че ли са еволюирали в такива условия…

— Но това не е възможно — възрази Сали. — Не е възможно, обаче… имате право, доктор Харди! Хората винаги се ориентират спрямо нещо. Даже опитните морски пехотинци, които са прекарали в космоса целия си живот! Само че никой не може да еволюира при свободно падане.

— Достатъчно древна раса би могла — отвърна капеланът. — Вземете и несиметричните им ръце. Дали е еволюционно усъвършенстване? Не е зле да имаме предвид тази теория, когато разговаряме с тях. — „Ако изобщо сме в състояние да разговаряме“ — мислено прибави той.

— Гръбначният ми стълб направо ги побърка — каза Уитбред. — Като че ли никога не бяха виждали гръбнак. — Юнкерът замълча за миг. — Не зная дали са ви казали. Аз се съблякох гол пред тях. Беше справедливо да… научат с какво си имат работа. — Младежът не можеше да погледне към Сали.

— Не се смея — рече тя. — И аз ще трябва да направя същото.

Уитбред рязко повдигна глава.

— Какво?

Сали внимателно подбра думите си. „Не забравяй провинциалния морал“ — напомни си момичето и заби очи в пода.

— Каквото и да са решили да скрият от извънземните капитан Блейн и адмирал Кутузов, няма защо да пазим в тайна съществуването на два човешки пола. Те имат право да знаят как се размножаваме, а аз съм единствената жена на борда на „Макартър“.

— Но ти си племенница на сенатор Фаулър!

Тези думи я накараха да се усмихне.

— Няма да им казваме. — Сали рязко се изправи. — Тръгваме, боцман Лафърти. — Въпреки слабата гравитация, тя грациозно се завъртя, като истинска имперска дама. — Благодаря ти за загрижеността, Джонатан. Господин капелан, можете да ме последвате веднага щом ви повикам. — И излезе.