Господарят на войната

Нямаше какво да правя в Дун Карик докато чаках завръщането на Исса, затова яхнах коня и го подкарах на юг към Каер Кадарн и Линдинис. В Каер Кадарн държахме малък гарнизон не поради някакви военни съображения, а защото този хълм бе нашето кралско място и затова трябваше да се охранява. Гарнизонът се състоеше от двадесет ветерани, повечето сакати, от всички двадесет я имаше пет-шест дето да ставаха за стена от щитове, я нямаше. Но въпреки това аз им заповядах на всички да тръгнат на север към Дун Карик, после обърнах кобилата си на юг към Линдинис.

Мордред бе чул ужасната новина. Слуховете се носят с невероятна скорост из провинцията, и макар че в двореца не бе идвал вестоносец, той веднага се досети за какво съм дошъл. Поклоних се и учтиво го помолих до час да се приготви да напусне двореца.

— О, това е невъзможно! — каза той, а кръглото му лице издаваше удоволствието, предизвикано от мисълта за хаоса, който заплашваше Думнония. Мордред винаги изпитваше удоволствие от нещастията.

— Невъзможно ли, кралю-господарю? — попитах аз.

Той махна с ръка, обгръщайки с жеста своята тронна зала, пълна с римски мебели, повечето поочукани, тук-там загубили инкрустираната си украса, но все още красиви и създаващи усещане за разкош.

— Трябва да си опаковам нещата — каза той, — да се видя с някои хора. Утре, може би ще съм готов.

— Тръгвате на север към Кориниум след един час, кралю-господарю — заявих аз грубо. Беше важно да разкарам Мордред от пътя на саксите, затова бях дошъл в Линдинис, вместо да тръгна на юг да посрещна Арганте. Ако Мордред останеше, без съмнение щеше да бъде използван от Аел и Сердик, и Мордред го знаеше. За момент като че ли се готвеше да спори, после ми заповяда да напусна стаята и викна за роб, който да му сложи ризницата. Навън потърсих Ланвал, стария копиеносец, когото Артур бе назначил за командващ охраната на краля.

— Вземи всички коне от конюшните — казах аз на Ланвал, — и придружи копелето до Кориниум. Лично ще го предадеш на Артур.

След час Мордред тръгна. Кралят яхна коня, облечен в ризницата си, а зад него се вееше кралския флаг. Почти му заповядах да свие знамето, защото разветият червен дракон само щеше да предизвика нови слухове из провинцията, но всъщност може би не беше зле хората да разберат какво става, та да имат време да скрият всичко ценно. Изпратих с поглед кралските коне през портата, докато завиха на север, после се върнах в двореца, където управителят, куц копиеносец на име Дириг, крещеше по робите да събират съкровищата на двореца. Свещници, гърнета, казани — всичко отнасяха в задната градина, за да го скрият в един сух кладенец, а покривките за легла, ленените сукна и дрехите трупаха върху каруци, с които щяха да ги закарат до близката гора и там да ги скрият.