Небесносини грехове

Извъртях се настрани и протегнах към него една бледа ръка.

- Ела, вземи ръката ми. - В мига, в който думите излязоха от устата ми, се озовах обратно в моя кошмар, но този път бях в ролята на Бел.

Натаниел се протягаше към мен, за да докосне ръката ми, но знаех, че ако го направи, ardeur ще се разпространи върху него и аз щях да се храня. Натаниел беше припаднал последната нощ, защото бях взимала прекалено много от него, какво щеше да се случи, ако се хранех отново толкова скоро?

- Стоп - изрекох почти непоколебимо. Ако беше някой друг, той нямаше да спре, но това бе

Натаниел и той направи това, което му беше наредено.

Остана на колене, а малките шорти бяха опънати толкова силно около тялото му. Остави ръката си да падне обратно в скута му. Беше само на сантиметри от мен. Всичко, което трябваше да направя, бе да скъся това малко разстояние.

Трябваше да стана от леглото, да се отдалеча, но такава сила нямах.

Сякаш не можех да откъсна погледа си от него, толкова близо, толкова изгарящ от нетърпение, толкова млад.

Тази мисъл не беше моя.

Намръщих се и объркването ми помогна да изтикам назад ardeur достатъчно продължително, за да седна изправена, достатъчно продължително, за да се вгледам в огледалото на тоалетната маса до отсрещната стена. Опитвах се да видя дали очите ми искрят с медено-кафяв огън, но бяха моите. Бел не ме беше обладала, както го направи ведъж преди време. Но бе направила нещо - събуди ardeur часове по-рано. Леглото се раздвижи и главата ми се извъртя назад, като хищник, който чува мишка в тревата. Натаниел се намираше точно там, където го бях оставила, но сигурно беше направил някакво дребно движение и то бе достатъчно. Пулсът ми се качи в гърлото ми, тялото ми се напрегна и набъбна заради нуждата. Нужда, каквато не бях изпитвала досега.

Не можех да дишам покрай нея, не можех да я заобиколя. Сякаш ме беше превзела и от мен не бе останало нищо.

Това не беше правилно. Това не бях аз. Успях да разтърся глава, да изпусна дъха, който бях задържала. Играеха си с мен. Даже знаех кой го правеше, но не знаех как да го спра.

Вратата на спалнята се отвори. Беше Джейсън. Стоеше под рамката и потриваше с длани голите си рамене. Беше навлякъл дънките си, но не си бе направил труда да дръпне ципа или да ги закопчае. Мернах ново копринено бельо, светлосиньо, за да пасва на блузата, която вече не носеше.

- Какво правиш, Анита? Силата пълзи по кожата ми.

Опитах да отговоря през биенето на собствения си пулс и се провалих два пъти, преди да успея да произнеса:

- Ardeur.

Той влезе по-навътре в стаята, като продължаваше да потрива раменете си в опит да се отърве от настръхването.

- Подранила си с часове.

Исках да му разкажа за съня, за Бел, но можех да се съсредоточа единствено върху проблясъка на коприна през разкопчаните му дънки. Исках да отида при него, да смъкна панталоните до глезените му, да го поема в устата си...

Образът беше толкова силен, че се наложи да затворя очи, да обвия ръцете си силно около мен, за да остана на леглото. Натаниел направи още едно леко движение. Беше легнал върху леглото, а плитката му се влачеше след него като на Рапунцел. Лицето му беше спокойно. Той би ми позволил да правя с него всичко, което исках, дори да го обичам до смърт.