Небесносини грехове

- Не - отрекох.

Струваше се ми се, че би трябвало да кажа повече, но не можех да мисля, докато тя седеше обивита в светлината на свещите, а на масата до лакътя й имаше купа със старомодни червени рози. Това беше нейната роза, създадена и наречена на нея още преди векове.

Тя се изправи, шумолейки с полите си, шептящ звук, който накара пулсът ми да забие побързо и тялото ми да се напрегне. „Бягай, бягай" изкрещях в съзнанието си, но тялото ми не се движеше.

Тя бавно се приближи към мен, гърдите й бяха като хълмове заради стегнатото облекло.

Внезапно си припомних какво беше да целувам тази блестяща кожа. Сграбчих с две шепи дългите си поли, обърнах се на обувките си с високи токове и побягнах.

Докато тичах, стаята изчезна и се озовах в безкрайно дълъг коридор, по който продължих.

Беше тъмно, но това бе мракът от сънищата, при който дори без светлина, човек винаги можеше да види чудовищата. Макар че това, което се криеше в нишите в коридора, не бе точно чудовище.

От двете ми страни ме обградиха двойки. Зърнах плът, бледа и тъмна, образи на чувствени удоволствия. Не видях ясно всичко, не исках. Затичах се и се опитах да не виждам, но разбира се, не бе възможно да не видя съвсем нищо. Гърди като узрели плодове се разкриваха от старомодни рокли. Широки поли се повдигаха, за да докажат, че под тях няма друго, освен плът. Мъж с панталони смъкнати около бедрата и жена, надвесена над него.

Проблясваща кръв върху бледа плът, вампири, вдигнали зъби към светлината, и хора, притиснати към тях и умоляващи за още.

Затичах се по-бързо и по-бързо, борейки се с тежката рокля и тесния корсет.

Беше ми трудно да дишам, да се движа, и без значение колко бързо бягах, вратата, която виждах на края на целия този чувствен кошмар,изглежда въобще не се приближаваше.

Нищо прекалено плашещо не се случваше в нишите. Нищо, което досега не бях виждала или в което не съм участвала по един или друг начин, но по някакъв начин знаех, че ако спра да тичам, те ще ме хванат. И повече от всичко друго, не исках да ме докосват. Внезапно вратата се озова пред мен. Сграбчих дръжката, дръпнах я, но беше заключена.

Разбира се, че ще е заключена. Изкрещях и още преди да се обърна, знаех, че съществата в коридора вече не бяха в нишите.

Гласът на Бел:

- Ела при мен доброволно, ma petite.

Опрях челото си във вратата, очите ми бяха затворени, сякаш ако не се обърнех, не ги видех, нямаше да могат да ме уловят.

- Престани да ме наричаш така.

Тя се разсмя, и както смехът се плъзна по кожата ми, имах усещането за секс.

Смехът на

Жан-Клод бе невероятен, но това, това... звукът ме накара да започна да се гърча срещу твърдото дърво и метала на вратата.

- Ще ни нахраниш, ma petite. Това ще стане, ти можеш да избереш единствено как да стане това.