Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Но бе ли истински въпрос за награда, и то особено с ордени, стараеше се да не би някой заслужил да бъде пропуснат.
В Румъния при убийствен огън командирът вижда как след знака за атака пръв скача един подофицер и увлича войниците си. „Черният подофицер от 10 рота“ — си казва командирът. „Черният подофицер — повтаря той по-късно пред адютанта си — да не забравим да го представим за награда!“
Командирът бе психолог. „Мога ли“, „Обичаш ли“, „Ще желаеш ли“ — бяха любимите му изрази.
Война е. Службата тогава се отличава тъй много от мирновременната!
По време на бой в Румъния командирът достига един мост със свръзка и телефонисти. Отдавна е време за обяд. Но поради бързото напредваше на полка храната още не е дошла. Огладнели, войниците изваждат кутии консервирано месо, взети от изоставени, подредени румънски раници, които поради бързото бягство противникът не бе успял да прибере. Командирът също е гладен.
— Другари, мога ли и аз малко да похапна?
След обяда един от телефонистите реже на румънска пушка тютюн:
— Обичаш ли да ми дадеш една цигара?
Няколко месеца след това в Перишори командирът повиква същия подофицер телефонист, предлага му стол, извиква ординареца си да почерпи госта с коняк и нарежда да му се дадат от неговите, на командира, цигари.
— Това е за оная цигара, която ми даде там, край моста. Помниш ли?
Наблюдателността му бе тъй остра, че малко му трябваше, за да отгатне.
През декемврий в Румъния командирът забелязва известна натегнатост. Веднага попитва на какво се дължи. Повиканият подофицер отговаря, че отдавна вече войниците нямат известия от домашните си.
Няма никаква поща нито от България, нито за България. Веднага дава нареждане всички войници да напишат писма и по двама от рота, под обща команда, да ги отнесат до София, да ги пуснат, а сами войниците да отидат до родните си места. Към определена дата домашните на всички войници да пратят писмата си в София на даден общ адрес, отгдето, събрани, новините ще бъдат занесени на фронта.
Към 3–4 часа сутринта командирът повиква подофицера водач и почва да пише писмо, като същевременно го чете гласно.
— Защо ми го четете, господин подполковник?
— Ти трябва да знаеш какво пиша, защото писмото е до домашните ми. Ти отиваш за своите другари. Ще желаеш ли да занесеш в Кюстендил моето писмо?
— Разбира се, господин подполковник! Нали имам отпуск!
— Да, но ти имаш жена, деца… Нали ще искаш да прекараш при тях!
И командирът прочита цялото писмо, поставя го в плик и без да го запечатва, го предава.
Извън тоя случай, и то само пред едного, никой не бе чул командира да говори за жена си, за децата си. В негово лице жена му имаше достоен мъж. Двете му дъщери един ден ще имат мъж. Двамата му синове бяха мъже. И двамата офицери, и двамата на фронта. Те нямаха дори годеница. Но имаха Родина. Като на мнозина и за тях Родината можеше да стане годеница. Те двамата бяха на фронта. Но за тях никому нито дума. Те тримата бяха на фронта.
Само едно име се чуваше — полугласно, рядко, само пред неколцина — Райчо! Райчо бе последното, петото дете на командира. Райчо бе ученик. Райчо бе дете. За детето си спомняха и войниците, и подофицерите, и офицерите. За него си спомни и командирът!
А той не признаваше разлика в храната. Всички сме едно — от котела. А този офицер носеше следите, последиците от тежките си рани. Десният му крак имаше отворена, незаздравяла още язва 25 см. дълга и 4–5 см. широка. При това всеки ден имаше температура. А боевете в Добруджа започнаха. Септемврий носеше сражения, настъпление, поход. Раната течеше. В невъзможност да язди, качен на кабриолет, командирът ръководеше боя оттам. Но настане ли решителния миг, слизаше и вече пеша, смесваше се с войниците. През цялото време се боеше да не би именно тая му течаща рана да стане причина да напусне полка. На думите на лекаря да си вземе отпуск, отвърна: „Какво ще кажат другарите ми?“
Винаги диетичен, винаги болен, винаги здрав. За него нямаше почивка, ваканция. Всички дружини от полка, бригадата, дивизията, армията се сменяха от позицията. Той бе вечно на позицията. Щабът на полка бе на самата позиция, на петдесет крачки от първите бойни окопи, първите взводове. И какво съвпадение! От град Трън, командирът живееше в разрушеното село Трън. И то в самата черква, която се наричаше… „Св. Хараламби“. Тая двойна случайност му даваше повод да каже понякога: „Защо ще се безпокоя? Че ще се мре, ще се мре. Белки друго нещо ще стане. Ама и аз Хараламби, и черквата «Св. Хараламби,» светията ме закриля!“