Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Едва стъпваме. Едва пристъпваме. И когато тая изповед през май 1918, всред майска лунна нощ се свършва, командирът се спира. Обръща се към мен и нарушава пълното си дотогава мълчание. Протяга ръка и казва:
— Благодаря, благодаря, Георгиев, за голямата откровеност…
През 1915 на войнишки шинел двама войници изнасят тежкоранен кандидат от 54 полк. Картечниците съскат. И в тоя миг се изправя тънката фигура на командира — тогава дружинен там.
— Благодаря, благодаря, офицерски кандидат Мировски!
Върнахме се. Ето Новаков, Власев.
— Хайде, Новаков!
И пред двамата протяга ръка и повтаря:
— Благодаря. Благодаря още веднъж, Георгиев, за голямата откровеност.
Този другар бе другар. Пред него можеше да се говори, защото можеше да разбере, знаеше да упъти. Известно е вече, че цяла нощ бяхме будни. Посрещаме постовете и секрета, пожелаваме им добро утро, присъствуваме на утринната им закуска, пожелаваме им лека нощ. И едва тогава отиваме да си легнем. Но едва заспали, ще ни събудят. Бригадата иска сведения за патрони, ракети. Тия „тъй важни“ сведения могат да почакат до пладне. Не. Сутринта!
Понеже имахме командир, оплакахме му се. Командирът не си прави оглушки. Не си „прави кариера“. Отдавна вече я направи, и то на самото бойно поле. Командирът не казва: „Ще видя“, „Ще проверя“, „Ще проуча“. Той взема телефонната слушалка.
— Господин полковник — обръща се той към бригадния и му обяснява, — ако на тая практика, която не позволява на офицерите ми да почиват, не се тури край, ще се оплача в дивизията.
В полка се получава известие, че сестрата на един от офицерите ни, гимназиална учителка, заразила се като милосърдна в една болница в София, е починала. Командирът, нашият другар, през чиито ръце минават всички книжа, прочита тая телеграма. Какво по-просто — да се предаде на поручика! Но тоя месец поручикът е в опреснителния курс в Крушево. Какво по-просто — да му се телеграфира в Крушево!
Но нашият другар знае що е скръб. Давайки отпуск на брата, телеграфира не нему, а на друг офицер от полка, също в момента в курса, и не на безразлично кой да е офицер, а на личен приятел на поручика, с поръка да го подготви и едва тогава да му съобщи. И това на фронта, гдето всеки ден, без да ни подготвят ни убиват. И това през войната, когато, без да подготвят близките ни, ги убиват!
Една нощ, тъкмо бях се върнал от обиколка, телефонът издрънка. Свръзка, ординарец, адютант? — Нищо подобно. В тоя късен час сам гласът на командира. Защо ми говори именно той? Офицерите от щаба спят, защо да не спят, целия ден работят, нощем няма какво да проверяват, нека спят — не ги буди. Или може би са будни, а при все това той взема слушалката, сам той иска да говори. И командирът ми говори. Станало е нещастие.
В участъка на моята пехотна рота е цяла една картечна. Най-важният участък на полка — цяла картечна погълната от една само пехотна. На командирай капитан Писарев е станало лошо. Няма никаква възможност да бъде изтеглен, нито да му се прати лекар. В моя участък е, да отида аз и направя всичко, да заместя всички.
Веднага изваждам другаря си — вода, въздух, разговор, съвзема се. Научава и не може да се отблагодари на командира, на часовоя. Тези наши бляскави часови! Часовоят е на пост. Разхожда се, върти се, обикаля, слуша… чува, да чува, той, който е поставен да внимава за противника, да слуша не се ли чува нещо, макар и отдалече, чува съвсем отблизо едва уловими вопли, ужасни вопли от земята, от гроба, от един от нашите живи, преждевременни гробове. Отваря вратата и ротният му, изтегнат на леглото… отива…
Часовоят съобразява. Веднага телефона, щаба, командира… И в тоя тъй късен час, в тоя тъй ранен час на новия, един от нашите петстотин дни на Южния фронт, сам командирът на телефона!
Този командир-другар считаше за дълг да изпрати писмо до семейството на всеки убит офицер. Пишеше го сам, лично.
Тия писма бяха и бойна атестация, и некролог, и другарска раздяла, и надгробна реч. Ето съдържанието на едно от тях:
„Уважаеми г. X.,
В тежките и ожесточени боеве, които полкът води и продължава да води за постигане на отечествените идеали, падна убит и Вашият син.
Боевете, които оттогава полкът водеше, както и други причини, отнеха от мен възможността навреме да изкажа както моите, тъй и на офицерите от полка горещи съболезнования за геройската кончина на Вашия син. Прекланяйки се пред паметта на падналия, смея да Ви уверя, Уважаеми господине, че както аз, така и моите офицери от полка вземат най-живо участие във Вашата скръб. От свое име и от това на офицерите и подчинените нему Ви уверявам, че неговото име ще остане тясно свързано с историята на полка и ще служи за назидание на младото поколение. От неговите подвизи и дела и любов към Родината то ще черпи поука и ще отстоява правата на нашата Мила България.