Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Съдбата ми даде и баща, и командир.
Когато в щаба на дивизията моливът драсна за мен 41 полк, почувствувах се загубен. В непрекъснато очакване да бъда в един от най-първите, командуван от един от най-първите, избирах и полка и командира. Загубих полк и командир. Намерих полк и командир.
По външност, кротост, благост — никой, никога не би могъл да подозре, че у полковник Хараламби Тошков може да се крие такава морална сила, такава душевна мощ, такъв ненадминат плам. Всичко силно и завладяващо бе се събрало в най-тихия, най-скромния, най-смирения човек.
Лишен от лицемерие и демагогия, от външен блясък и труфила, този човек бе човек. Към всички еднакъв. Старши и младши. Офицер и подофицер. Ефрейтор и редник. Строеви и нестроеви. Никога не се обърна към нито един офицер на „ти“. Никога не му каза на „име“. Винаги внимателен, доказа, че и в най-дребните работи можеш да бъдеш сериозен и пак да постигнеш всичко. Към всички бе еднакъв и в поздрава: „Хаирлия ден, момчета!“ И около този човек дните на всички бяха на хаирлия!
Като малцина други и той считаше, че за да владееш войника, трябва да вземеш сърцето му. А за да вземеш неговото сърце, трябваше да му дадеш своето.
Веднъж, говорейки с един офицер, командирът се спира на малко мостче. Войник носи нещо, мостчето е тясно — не може да мине. Войникът стои и чака. Командирът се обръща случайно.
— Какво има, войниче? Искаш да минеш? Заповядай!
През дъждовните неприветни дни и нощи на настъплението ни в Румъния една вечер командирът изпраща конния си ординарец за слама.
— Гледай да не забравиш и моя другар, донеси и за него!
А другарят на командира е… дежурният телефонист!
Този българин бе българин. Всичко от България, всичко за България. Макар и трънчанин, а не софийски шоп, той бе истински шоп. Говореше на шопите шопски, защото сам се чувствуваше, сам бе шоп, защото ние бяхме шопи, софийски шопски полк, съставен почти изключително от шопи, и тези, които не бяха и те се чувствуваха! Командирът на 1 шопски полк — шоп! Командирът на 41 шопски полк — шоп! Полк за полк! Шоп за шоп!
Този началник бе началник. Винаги между нас, винаги далеч от нас. С всички еднакво близък, еднакво далечен. С никого никаква интимност. Преди всичко — с дружинните. Сами те го чувствуваха на разстояние. Еднакво справедлив към всички, самообладанието му служеше да разрешава и най-неразрешимите наглед въпроси. Този началник бе си създал такова обаяние, че когато се казваше Командира, значеше Войводата. А войводи имаха славните чети в още по-славното време на славните борби за Свободата!
Първите дни на последния май. След два-три дни заминах в отпуск. След две-три седмици командирът падна болен. Продължителна почивка. Но когато наближи времето, както прекрати отпуска си за Дунава и отвъд Дунава, тъй прекрати отпуска си и през септемврий и се яви в полка да го води по тежък, но славен победен път!
Командирът пристигна с адютанта си.
— Останете тук, Новаков!
И Новаков остана при Власев.
— Да вървим, Георгиев!
Тръгваме. Командирът е дошъл да обиколи ротата. Но, не да обиколи окопите и ходовете, за да види дали са пометени. На позиция сме. Няма да правим сватба, само да чистим, метем. А и като метем, гранатите всеки ден засягат окопи и ходове и рушат, зариват. Какво, ще метеш!
Командирът не е дошъл да гледа мъртви окопи и мъртви ходове. А и да иска, не може да ги види. Нощ е. Командирът е дошъл да види живи хора и живи души. А и да не иска, ще ги види. Луна е.
Излизаме от първата линия. Минаваме телените мрежи. Пред нас е поле. Битолското поле. Стигаме пост.
— Господин полковник, явява Ви се старши на пост №1. От страна на противника не се забележва нищо!
— Отлично!
— Ще се старая, господин полковник! Командирът разговаря с войниците. Пожелава им добра служба — и хайде на следващия пост.
Едва тръгнали, обръща се към мен.
— Да, тъй е, Георгиев, точно толкова крачки, колкото казахте! А оттук до съседния пост колко крачки има? А от вашия командир до моя колко крачки има?
И ето, този командир, от когото съм на една крачка, ме запитва за войниците — храната, облеклото, настроението, разговорите, духа, надеждите, очакванията…
Пусто поле. Тишина. 1050 се е умълчало. 1248 се е умълчало, Завоя на Черна, Височините, Червената стена — всичко спи в дълбок сън. Само от време на време някоя бяла ракета процепва далечния пейзаж, за да ни напомни, че и там има живи души. Около нас няма жива душа. Зад нас са нашите. Пред нас са техните. Долу сме ние. Горе е Бог. И пред Бога и противника изповедникът изповядва, както само пред изповедник човек може да се изповяда.