Даровита

Значи По беше прав. Смъртта, дебнеща в двореца на Лек, вече изглеждаше обяснима. Лек навярно убиваше мнозина — главно хора, оказали се източник на излишни неприятности, Защото след като ги е наранил жестоко, те са прозрели истината.

— Тогава похити дядо — каза Битърблу. — Знаеше колко много го обича мама. Заплаши я, че ще го подложи на мъчения, ако тя не се съгласи да ме даде. Зарече се да го доведе в Монсий и да го убие пред очите ни. Надявахме се това да са обичайните му лъжи, но получихме писмо от Лиенид и разбрахме, че дядо наистина е изчезнал.

— Не са го измъчвали и не е убит — успокои я По. — Дядо Тийлиф е на сигурно място.

— Нищо не му пречеше просто да ме вземе — гласът на Битърблу прозвуча като глух писък. — Има цяла армия, която му се подчинява безропотно. Но не го направи. Той… той е търпелив. Предпочете да не ни принуждава. Искаше сами да кажем „да“.

За да изпита по-дълбоко задоволство, помисли си Катса.

— Мама ни барикадира в покоите си. Известно време кралят ни остави на мира. Нареди да ни носят храна, вода и чисти завивки. Понякога обаче ни говореше през вратата. Опитваше се да убеди мама да ме пусне при него. Понякога объркваше мен. Понякога нея. Изреждаше десетки разумни доводи да изляза и ние постоянно си напомняхме истината една на друга. Беше много страшно.

По лицето й се стече сълза, но тя продължи да говори бързо, сякаш историята й напира да я изрече.

— Започна да ни изпраща животни. Мишки, котки, кучета, целите в рани, но живи. Кървяха и скимтяха. Беше ужасно. После един ден момичето, което ни носеше храната, дойде с нарязано лице. От раните й, не само по лицето, течеше кръв. Олюляваше се. Попитахме я какво се е случило, а тя отговори, че не помни. Беше ми връстничка.

Замълча за миг, задушена от сълзите. Избърса лице в рамото си.

— Тогава мама реши да избягаме. Завързахме одеяла и чаршафи и ги спуснахме през прозореца. Ужасно се страхувах. Но мама ме придума и слязох. — Тя се втренчи в пламъците. — Мама уби един страж с нож. Побягнахме към планините. Надявахме се кралят да помисли, че сме тръгнали по пътя към пристанището. На втората сутрин обаче ги видяхме. Препускаха през полето към нас. Мама си изкълчи глезена в лисича дупка. Не можеше да тича. Каза ми да побягна и да се скрия в гората.

Момичето се задъха, избърса отново лице и ръцете й се свиха в юмруци. С невероятно усилие на волята възпря сълзите. Стисна ножа, който лежеше в скута й, и проговори с горчив глас:

— Ако умеех да стрелям с лък… Или да хвърлям нож… Щях да убия баща си още когато започна всичко.

— Късно е — прекъсна я По. — Но аз ще го убия утре, преди да стори нови злини.