Даровита

Слънцето пропълзя зад планинските била на запад и обля в оранжева светлина скалистото им убежище, ала По го нямаше. Умът на Катса се скова. Повтаряше си, че По ще се появи ей сега. За всеки случай събуди Битърблу. Събра багажа им и заличи следите от огъня. Разпиля събраните от сутринта съчки. Оседла коня и завърза торбите за изящно изработеното монсийско седло.

После седна и се втренчи в каменистата пътека, която грееше жълто-оранжева в гаснещия светлик.

Слънцето залязваше, а По го нямаше.

Вече не успяваше да отпъди мислите, напиращи упорито в съзнанието й. Ами ако По е в гората, ранен? Или кралят е мъртъв и всичко е наред? Дали По е в беда? Ала как да му се притече на помощ, ако кралят е жив? Дали не е съвсем близо? Дали не залита по пътеката, борейки се с последни сили да стигне до тях? Уповава се само на тях, само на нея, а след минути тя ще възседне коня и ще препусне надалеч от него.

Време беше да тръгват. Реши обаче първо да се върнат по обратния път, за да потърсят По. Огледа лагера, за да се увери, че не са оставили никакви издайнически следи, и подкани Битърблу:

— Хайде, принцесо! Да тръгваме.

Намести я в седлото, отбягвайки погледа й. Развърза поводите на коня и ги подаде на детето. В същия момент чу камъчета да се търкулват по ската.

Втурна се по пътеката. Отпуснал глава, конят се олюляваше по ръба на пътеката, прекалено близо до бездната. По лежеше безжизнено върху гърба му. От рамото му стърчеше стрела. Ризата му беше подгънала от кръв. Не се опита да преброи колко стрели стърчат от врата и хълбоците на коня, Защото внезапно цяла лавина от камъчета полетя над ръба на скалата. Конят се подхлъзна и цялата пътека се лашна надолу под паникьосаните му копита. Тя извика мислено името на По и се втурна към него. Той вдигна глава и очите му се впиха в нейните. Конят изцвили и затърси лудешки твърда земя. Нямаше да стигне навреме. Конят залитна над ръба на ската, тя изпищя — този път гласно — и той изчезна под нея, гмурвайки се в жълтата светлина.

Конят се завъртя във въздуха. По падна с лицето надолу в езерото. После водата погълна коня. Камъчета се разлетяха около стъпалата на Катса, която се спусна към дерето. Скали раздираха краката й, клони я шибаха през лицето, ала тя не усещаше нищо. Знаеше само, че По е във водата и тя трябва да го извади.

Няколко дипли по повърхността я насочиха накъде да се гмурне. Захвърли ботушите си в тръстиките и заплува. Ледената вода заля тялото й и тя загреба към мястото, където се надигаха кал и мехурчета и една огромна кафеникава форма потъваше, а друга — по-малка, се бореше за глътка въздух. По се бореше, значи беше жив. Тя наближи и видя с какво се бори. Ботушът му се бе заплел в стремето. Стремето беше закопчано за седлото, а конят потъваше бързо. По се съпротивляваше непохватно, а водата около раменете и главата му червенееше от кръв. Катса го сграбчи за колана и заопипва, докато намери ножа. Преряза коженото стреме и то последва коня към дъното. Подхвана По през раменете и зарита яростно към повърхността. Изплуваха.