Даровита

Измъкна отпуснатото му, натежало тяло на брега. Беше изгубил съзнание, но когато тя го издърпа в тръстиките, той се разбуди. Загърчи се, опита се да си поеме дъх, закашля се и повърна езерна вода. Нямаше да се удави, но това не означаваше, че кръвта му няма да изтече.

— Другия кон! — изкрещя Катса на Битърблу, която сновеше разтревожено край тях. — Там са лекарствата.

Момичето хукна нагоре към лагера.

Катса издърпа По на суха земя и го надигна да седне. Студът и влагата също бяха гибелни. Трябваше да спрат кръвта, да го стоплят и изсушат. О, как й се искаше Рафин да е тук сега!

— По — отрони тя. — По? Какво се случи?

Той мълчеше. По. По. Очите му се отвориха, но блуждаеха замъглени. Не я виждаше. Повърна отново.

— Добре. Не мърдай. Ще те заболи.

Но той сякаш не усети как издърпва стрелата от рамото му. Ръцете му висяха безжизнено, докато събличаше ризата му. Повърна още веднъж.

Битърблу се пусна по пътеката, яхнала коня.

— Помогни ми — помоли я Катса и Битърблу започна да развързва торби, да вади сухи дрехи, кърпи, за да попият кръвта от раните му, и мехлеми, за да ги почистят.

— Чуваш ли ме, По? — попита Катса, докато късаше една риза за превръзки. — Чуваш ли ме? Какво стана с краля?

Той я погледна невиждащо, докато превързваше рамото му.

— По — повтаряше тя отново и отново. — Кралят. Жив ли е кралят?

Но той не чуваше и не виждаше. Все едно бе изпаднал в несвяст. Събу му ботушите и панталоните и го подсуши. Облече му сухи панталони и разтри ръцете и краката му, за да ги стопли. Взе мантията му от Битърблу, надяна му я и вмъкна омекналите му ръце в ръкавите. Той пак повърна.