Смъртоносно бяло

Като си каза наум, че Страйк също бе пълен с латински цитати, Робин отвърна:

– Не, надали.

– Да не е вдигнал мерника на този Малик?

– Нямам представа – излъга Робин.

Като се чудеше как да се престори на много ангажирана, тя отново започна да размества хартии по бюрото.

– Колко време ще останеш, Вениша?

– И аз не знам. Вероятно докато парламентът излезе в лятна ваканция.

– Наистина ли искаш да работиш тук? За постоянно?

– Да – отговори тя. – Мисля, че е интересно.

– С какво се занимаваше преди това?

– Пиар – каза му Робин. – Беше забавно, но ми се прииска промяна.

– Надяваш се да забиеш член на парламента? – подхвърли той с лека усмивка.

– Не бих казала, че срещнах тук някого, за когото бих искала да се омъжа – отвърна Робин.

– Това беше жестоко – шеговито въздъхна Рафаел.

Уплашена, че се е изчервила, Робин се наведе да отвори чекмедже и взе да вади от него каквото й попадне.

– Е, среща ли се с някого Вениша Хол? – настоя той, когато тя се изправи.

– Да – кимна. – Той се казва Тим. Заедно сме от цяла година вече.

– Нима? И с какво се занивава Тим?

– Работи в „Кристис“.

Идеята й хрумна от мъжете, които бе видяла със Сара Шадлок в „Червения лъв“: мъже с безупречни костюми, завършили частни училища, тъкмо типът, с когото би се обвързала кръщелница на Чизъл.

– Ами ти? – попита го Робин. – Изи спомена за...

– В галерията ли? – пресече я Рафаел. – Това не беше нищо. Тя е твърде млада за мен. Бездруго родителите й вече я пратиха във Флоренция.

Той бе извъртял стола си, така че да е с лице към нея, изражението му бе тревожно и въпросително, гледаше я, сякаш искаше да узнае нещо, което не би научил от обикновен разговор. Робин прекъсна взаимното им взиране. Някак не вървеше за доволната приятелка на въображаемия Тим.

– Вярваш ли в духовното изкупление?

Въпросът му силно изненада Робин. Притежаваше тежест и красота като на пищната крипта в дъното на извитата стълба.

– Аз... да, вярвам – отговори тя.

Той беше взел молив от бюрото на Изи. Дългите му пръсти го въртяха отново и отново, докато той я наблюдаваше напрегнато. Сякаш я претегляше.

– Нали знаеш какво направих? С колата?

– Да – кимна тя.

Тишината, надвиснала между тях, за Робин се изпълни с проблясващи светлини и неясни фигури. Представяше си Рафаел окървавен зад волана, смачканото тяло на майката на пътя, полицейските коли, жълтата лента, опасваща местопроизшествието, хора, надничащи от преминаващи коли. Той я наблюдаваше внимателно с надежда за снизхождение, както й се стори, сякаш нейното опрощение имаше значение. Но сама знаеше, че понякога добротата, проявена от чужд човек или от случаен познат, може да е спасителна, нещо, за което да се уловиш, докато най-близките ти само те повличат надолу в усилията си да помогнат. Помисли си за възрастния портиер във фоайето отпреди няколко дни, който не разбираше какво й е, но й бе донесъл огромна утеха. Добрите думи, изречени с грапавия му глас, бяха нишка, в която да се вкопчи и да възвърне яснотата на разсъдъка си.