Непокорна кръв [bg]

— Не можахте ли да я пуснете до вратата? — попитах аз.

— Не се прави на глупак — отвърна ми Гиниш. — Разбира се, че не можехме.

— Пуснахме я да ти донесе одеяла — додаде Каррик, сякаш това беше някакъв огромен компромис.

— А аз тъкмо се канех да ви благодаря за тях — отвърнах.

— Съмнявам се, че щеше да си направиш труда — рече Каррик.

Наругах го право в лицето. Той ми показа среден пръст и се върна към разговора си с Гиниш.

Катриона се въртеше смутено и гледаше вратата на Конал.

— Ела — казах аз. Кимнах й с глава и тихо отворих вратата. Когато тя зейна, отстъпих встрани и пропуснах момичето вътре. Конал лежеше абсолютно неподвижно, лицето му изглеждаше още по-хлътнало на фона на процеждащата се през кепенците светлина, но дишането му беше бавно, дълбоко и ритмично. Пръстите му леко потрепнаха, но това бе всичко. Изтиках девойката обратно навън и затворих вратата.

— Видя ли? — попитах я. — Той е добре.

Тя кимна.

— Ти също си добре — добавих аз. — Можеш да останеш тук с нас, ако искаш.

Тя леко се усмихна, после се вгледа в лицето ми. Повдигна ръка и докосна въпросително бузата ми с пръст.

— Да — отвърнах аз. — Да. И аз съм добре.

Помислих си за Ейли и осъзнах, че откакто съм се събудил, за пръв път се сещам за нея. Това ми подейства успокояващо. Зачудих се къде ли е Орах. Вече исках да я видя.

— Сигурно си гладна — казах аз и взех чашата от ръката на Катриона. В нея имаше мляко, подгрято с уиски — можех да го подуша — и тя го беше пресушила. — И аз умирам от глад. Той е добре. Можем да го оставим да почива. — Продължих на висок глас: — Въпреки тия задници тука, все пак можем да го оставим сам.

Този път Гиниш ми показа среден пръст.

Хванах Катриона за ръката и профучах покрай тях.

— И без това ме чакат на арената. Първо трябва да похапна.

Каррик се изсмя.

— Йорна каза да ти предам, че го смята за морална победа, сополанко. Тъй като изобщо не си се появил.

Обърнах се рязко, сграбчих го за косата и тикнах лицето си в неговото. Чух как Катриона ахна изплашено, чух и лекото съскане, което издаде ножът на Гиниш, когато тя го измъкна от канията му, но въобще не се огледах. Ножът беше изваден наполовина и така щеше да си остане. Тя беше реагирала инстинктивно, но аз знаех много добре, че нямаше да се осмели да ме нападне. Никой от тях нямаше да го направи. Никога повече.