Непокорна кръв [bg]

После свалих юздата от рамото ми и започнах да втривам масло в нея с парцала, който бях взел от конюшните. Тя беше потъмняла и вкоравена от дългото висене на гвоздея, но аз се радвах, че имам с какво да се занимавам, а и останах доволен как омеква и засиява в ръцете ми. Катриона обхвана коленете си с ръце и се загледа в работата ми, обръщайки от време на време глава към равнината, морето и далечните хълмове.

— Защо не говориш? — попитах я аз.

Тя наведе глава и сви рамене. След това ми се усмихна тъжно.

— Ясно — рекох аз. — Когато решиш. — И така ми харесваше. С нея беше спокойно. Също като с Шона, дори повече.

Зад нас се разнесе потракването на ноктите на Брандир, който се изкачваше по стъпалата, за да се присъедини към нас. Дадох му останките от моето еленско и го почесах зад ушите, както обичаше. Той седна до мен и положи глава в скута ми.

Чувствах се толкова отпуснат, че едва не заспах отново, но нея не я свърташе на едно място, така че накрая отворих очи и я погледнах.

— Какво има?

Тя погледна към крепостта, а след това умолително към мен. Честно казано, търпението ми започна да се изчерпва, затова съвсем естествено надникнах в съзнанието й. Но тя рязко се отдръпна назад, изохка уплашено, и аз осъзнах, че за нея това не е съвсем естествено.

— Извинявай — казах аз, не съвсем искрено. — И, богове, недей да гледаш като уплашен заек.

Виждах една пулсираща вена на гърлото й, а тя продължаваше да ме гледа както заек гледа хермелин. Завъртях очи.

— Искаш да отидеш и да се погрижиш за него. Как иначе щях да разбера какво ти се върти в ума?

Тя преглътна смутено и кимна веднъж.

— Тогава защо… добре. Очевидно нямаше да ми кажеш. — Въздъхнах и се изправих. — Не се опитвай да минаваш покрай онези задници в коридора. Никога няма да те пуснат да минеш. Ела, ще те заведа при Гриан.