Дъщерите на Костотрошача [bg]

Нямаше с какво да измъкне мислите си от бездействието. Нямаше какво да предприеме. Нямаше каква загадка да разреши. Седеше на земята, облегнал гръб на голямото дърво, и се молеше на Бог — повтаряше една и съща фраза отново и отново:

Моля те, Господи, закриляй я. Запази я жива. Само я запази жива. Толкова съжалявам.

Опита да си спомни за какво съжалява, но след малко и това започна да избледнява в съзнанието му. Да, беше разочаровал Бетани. Може би ако беше в къщата през онази нощ, убиецът нямаше да посмее. Може би ако беше любящ баща, убиецът изобщо нямаше да избере Бетани.

Сигурно ако спеше до входната врата със заредена пушка, готов да отнесе главата на всеки откачен маниак, който се опита да влезе в дома му…

Известно време си представя как ще убие Костотрошача. Можеше да навре пистолет в устата му и да дръпне спусъка. Можеше да го бие през лицето, докато стане кърваво и безжизнено. Можеше да прободе очите му с шиш, а после да забие шиша в мозъка му. Можеше да вземе камък и да му разбие главата.

После започна да си представя как ще спаси Бетани. Как тя ще се втурне в прегръдките му и ще заплаче, притисната към шията му. Как ще нахълта вътре с пистолет в ръка, ще сложи край на живота на Трошача с цял пълнител куршуми и после ще изтръгне дъщеря си от лапите на смъртта.

Но най-ярко си представяше как ще размаже човека, който беше дръзнал да отмъкне дъщеря му посред нощ, изтръгвайки я от съня й. При тези мисли скърцаше със зъби до болка.

Но след като часове наред размишлява как ще убие Костотрошача и ще спаси дъщеря си, остана сам. Съвсем самичък. Безполезен. Седнал под палещото слънце.

Отчаян.

Обзет от същото отчаяние, което беше тласнало Калид към безумното решение да убива деца, за да спаси повече деца. Това беше болест и Райън започна да се чуди дали не е заразен от нея.