Господарят на войната

— А къде е моят съпруг?

— Не знам, лейди — свих аз рамене. Това което знаех е, че Сенсъм е все още затворник в къщата на епископ Емрис в Дурновария.

— Не знаеш — озъби се Моргана срещу мен, — и не те е грижа!

— Честно казано, лейди, така е — отвърнах аз. — Но предполагам, че и той ще побегне на север като всички останали.

— Тогава му кажете, че ние отиваме в Силурия. В Иска.

Моргана естествено бе напълно готова да посрещне събитията. Тя очакваше нашествието на саксите и отдавна бе започнала да опакова съкровищата на светилището, а на брега чакаха лодкари, готови да пренесат тези съкровища и жените-християнки отвъд Инис Уидринските езера до крайбрежието, където други лодки чакаха, за да ги откарат отвъд Севърнско море в Силурия.

— И кажи на Артур, че се моля за него — добави Моргана, — макар че той не заслужава моите молитви. И му кажи, че ще се погрижа за неговата курва.

— Не, лейди — казах аз, защото точно затова бях яздил до Инис Уидрин. И до днес не съм на ясно, защо не оставих Гуинивиър да върви с Моргана, но мисля, че това стана по волята на Боговете. Или пък просто в бъркотията, настъпила след като саксите разбиха на пух и прах внимателно подготвения ни план, поисках да поднеса на Гуинивиър един последен подарък. Ние с нея никога не сме били приятели, но в съзнанието си аз я свързвах с доброто старо време, и макар че лошите дни настъпиха в резултат на нейната глупост, видях как се състари Артур след сгромолясването на Гуинивиър. Или може би съм знаел, че в това ужасно време щяхме да имаме нужда от всяка силна душа, която можехме да опазим и съберем, а малцина бяха толкова силни и твърди като принцеса Гуинивиър от Хенис Уирън.

— Тя идва с мен! — настоя Моргана.

— Аз имам заповеди от Артур — не отстъпих аз и това реши проблема, макар че всъщност заповедите на брат й бяха ужасни и неясни. Ако Гуинивиър е в опасност, беше ми казал Артур, аз трябваше да отида и да я взема или може би да я убия, но аз бях решил да я взема и вместо да я пратя на безопасно място отвъд Севърнско море, щях да я отведа още по-близо до опасността.

— Приличат ми на стадо крави, подплашени от вълци — каза Гуинивиър, когато влязох в стаята й. Тя стоеше до прозореца и гледаше как жените на Моргана търчат напред-назад между сградите и лодките, които чакаха отвъд западната палисада на светилището.

— Какво става, Дерфел?

— Вие бяхте права, лейди. Саксите атакуват от юг.

Реших да не й казвам, че Ланселот е начело на нападението от юг.

— Мислиш ли, че ще дойдат тук? — попита тя.

— Не знам. Знам само, че не можем да защитим нито едно място, освен града, в който се намира Артур, и това е Кориниум.

— С други думи — усмихна се тя, — всичко е нагоре с краката, нали?

Гуинивиър се засмя, долавяйки възможност за себе си в този хаос. Беше облечена в обичайните си сиви дрехи, но слънцето светеше през отворения прозорец и чертаеше златен ореол около великолепната й червена коса.

— И какво иска да прави Артур с мен?

Да те убие? Не, реших аз, всъщност той никога не е искал това. Това, което искаше той, бе нещо, което неговата горда душа не му позволяваше. Но на Гуинивиър казах просто: