Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Би могло да сме се заблудили. Тя може и въобще да не е бременна. Ние не бяхме съвсем сигурни.
Жан Марк я погледна недоумяващо.
— А ако се окаже, че е бременна, то ще трябва да се изправи сама срещу този факт. Тя си има Вазаро и Филип. Филип твърдеше, че веднага след пристигането им смятал да доведе майка си. Не се е разчитало на това аз да остана при тях. Катрин все някога ще трябва да се примири със свършения факт, не мислите ли? Тя е по-силна, отколкото я смятат хората. Трябваше да я видите днес сутринта, когато Франсоа я доведе вкъщи.
— Жулиет! — Гласът на Жан Марк прекъсна поднесения с трескава припряност монолог.
Жулиет виждаше премрежено пред себе си лицето на Жан Марк и отчаяно се бореше със сълзите, които пареха в очите й.
— Та аз изпитвам такъв страх, Жан Марк — прошепна тя едва чуто. — Какво ще стане, ако се заблуждавам? Когато й доверих, че не желая да пътувам с тях до Вазаро, тя изглеждаше толкова объркана. Опитах се да й обясня, но забелязах, че не ме разбира.
— Е, и аз имам затруднения с теб в този смисъл.
— Значи… аз винаги съм вярвала, че тя има нужда от мен.
— Тя действително има нужда от теб.
— Мислите ли? — Жулиет преглътна и поклати отрицателно глава. — Първоначално действително беше така, но сега вече аз съм човекът, който не може да престане да се отнася към нея като майка към детето си. Аз съм прекалено себелюбива.
— Себелюбива ли?
— Наслаждавах се на това, че имаше нужда от мен. Изпитвах някакво блажено чувство, че съм значима за нея. — Тя си пое трескаво дъх. — Днес дълго размишлявах и ми стана ясно, че Франсоа има право и опеката ми не е най-доброто за Катрин. Първоначално реших за всеки случай да отпътувам за Вазаро, макар и да чувствах, че това не е най-правилното. Ала аз не се предавам лесно, ако нещо се е загнездило в главата ми, ето защо взех решение да разчупя оковите и да я пусна на свобода. — Помъчи се да се усмихне. — А ако съм се заблудила, то Филип ще ми съобщи и ще намеря начин незабавно да стигна до нея.
— Мога ли да ти обърна внимание, че ти цели шест седмици практически беше пленница в този дом, преди да успеем да ви измъкнем от Париж?
— В моя случай не би трябвало да се проявява толкова предпазливост, както при Катрин.
— Не би трябвало ли? — За миг сарказъм се прояви отчетливо върху лицето му и той бързо отклони поглед. — Бях забравил, че не трябва да полагам никакви грижи за твоето благоденствие.
Тя кимна късо.
— Значи виждате, че моето пребиваване тук не е толкова рисковано, както ви се струваше в самото начало. Мога да остана някой и друг месец. А пък когато Дюпре напусне Париж, Франсоа ще ми набави документи, с които аз…
— Не.
— Защо? Току-що ви обясних, че като оставам тук, това е добре за Катрин.
— Но не ми обясни защо трябва да бъде добре за мен. Защо да приютявам неприятелка на републиката? Докато живееш под покрива ми, цялото ми състояние е застрашено. — Той се усмихна цинично. — Заедно с главата ми! Аз лично пет пари не давам за твърденията, че гилотината била най-хуманният начин за умиране. На мнение съм, че й липсва известно достойнство.
Жулиет не беше предвидила, че присъствието й би могло да изложи на сериозна опасност живота на Жан Марк. Ала тази мисъл й се стори изсмукана от пръстите.
— Имате прекалено много приятели в правителството, за да бъдете застрашен.
— Когато някой дом се сгромолясва, всеки си плюе на петите и никой не мисли да го подпира.
— Бихме могли да намерим начин…
— Имаш голям късмет, че още не са те открили. — Жан Марк прехапа устни. — Още повече, като се има предвид, че явно си си била наумила да кръстосваш улиците посред бял ден.
— Вече ви казах защо поех този риск.
— Твоите аргументи не ми изглеждат нито ясни, нито разумни. — Той поклати смаяно глава. — Разумни ли? Че какво си въобразявам аз? Та ти дори не знаеш смисъла на тази дума.
Жулиет напрегнато размишляваше.
— Сигурно бих могла да намеря другаде подслон. Навярно Робер би могъл…
— Не! — Той сграбчи по-здраво чашата си. — Истинско чудо е, че си останала здрава и читава. Ще се отправиш по най-бързия начин към Вазаро.
— Навярно имате право. Робер би бил неподходящ като посредник. — Тя го погледна. — Е, добре, признавам, че бих могла да представлявам опасност за вас… Има ли нещо, заради което този риск би ви се сторил поносим?
Той се втренчи във винената си чаша.
— Не, няма.
— Все пак трябва да има нещо, което да желаете. Вие сте извънредно алчен.
— Ах, много благодаря за откровеността.
— О, но аз одобрявам алчността. Великите художници са били алчни. Те са вземали от живота и от хората онова, което им е трябвало, и са го влагали в творбите си. Това е съвсем честно и почтено, като се има предвид какво са върнали на света. При тях е налице най-възвишената форма на алчност.