Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Тя се изплъзна от скута му и го погледна. Тъмната му коса беше разчорлена, черните му очи се впиваха дръзко в нея. Можеше да си представи твърдостта и дължината на мъжеството му под тесните копринени панталони… спомни си как току-що го беше усещала през плата. Той беше от главата до петите необуздано желание, елегантно облечено в коприна. Беше й ясно, че дори и целият град да го наблюдаваше какво прави с нея, в момента това му беше съвсем безразлично. Откритието я доведе до странна възбуда, която я стъписа.
— Вие не сте… струва ми се, че нищо не би могло да ви попречи.
— Искаш ли да видим дали на теб ще ти попречи нещо? — попита той тихо.
Тя се отдръпна назад, но погледът й остана вперен в лицето му. Струваше й се, че повече няма да може да отдели очите си от него. Този Жан Марк още никога не беше виждала, макар и да знаеше, че я очаква. Беше я поглеждал няколко пъти, но тя бе се правеше, че не забелязва.
Сега обаче не можеше повече да игнорира нищо. Това беше мъжът, комуто безброй любовници са шептели в ухото молби и ласкателства, човекът на име Жан Марк, който от похотливо желание и чувствено сладострастие беше способен на всякакви изстъпления. Очите му станаха по-тъмни, по-светещи. Те владееха положението, те владееха и нея.
— Не, не бих желала… — Тя разтърси глава. — Не съм останала затова в Париж.
— Ала това е, което ще ти се случи, ако останеш. — Той погледна в краката си. — Ще ти се случва непрекъснато, през цялото време. Да ти опиша ли всичките начини, по които бих предпочел да те обладавам?
Тя се разсмя неуверено.
— Вие искате само да ме изплашите, за да изчезна във Вазаро.
— Ти най-добре си знаеш. — Той вдигна взор към лицето й. — Една седмица. Ако до една седмица не се отправиш на път за Вазаро, ще станеш моя любовница. — Той вдигна рамене. — И без друго все някога ще се случи, значи със същия успех би могло веднага да започнем. Бог ми е свидетел, че се чувствам така, сякаш съм чакал вече сто години.
— Вие не сте глупав и ще се вразумите навреме.
— Съмнявам се. През последните пет години не се вразумих. Ти винаги се мержелееше някъде на заден план в съзнанието ми.
— В такъв случай ми се ще отново да ме скриете на заден план. Нямам желание да ставам любовница на когото и да било. Бих искала само да рисувам и…
— Давам ти една седмица срок, преди да те отпратя във Вазаро. — Той се изправи и пристъпи една крачка към нея. — През това време ще се наслаждавам с пълни гърди на присъствието ти — пленително и омагьосващо. — Той я помилва нежно по шията. — В края на краищата ми трябва компенсация за опасността, която ти представляваш за мен, а пък последното ни преживяване ще те подготви за по-големи интимности.
Милувката му беше нежна, а докосването му толкова леко, сякаш галеше любима скъпоценност.
На драго сърце би предпочела винаги да стои така и да се оставя той да я милва и да я гледа с този собственически поглед, който й носеше такава наслада, че дъхът й секваше.
— Изглеждаш така, като че ли си дете, което поднася лицето си за целувка — прошепна той.
— Аз съвсем не съм дете.
Усмивката му помръкна.
— Знам. Ти никога не си била дете. И тъкмо тук е затруднението. Никога не съумявах да обуздая желанието си, макар да се стараех да виждам в теб единствено нуждаещото се от закрила и защита дете. Ти винаги успяваше да ме разкъсаш на две половини.
— Никога не съм се нуждаела от защита и закрила. Винаги съм успявала добре да опазя себе си. — Тя откъсна погледа си от него и тръгна заднешком към вратата. — Капнала съм от умора, а трябва да помисля. Ще отида сега в стаята си и…
Жулиет не довърши мисълта си, тъй като той се изсмя сдържано и тя го погледна с надигащ се гняв.
— Не ми се присмивайте! Не го понасям! — Тя си пое разтреперана дъх. — Струва ми се, че можете да бъдете много, много жесток, Жан Марк.
— Вероятно не го осъзнаваш, ала ти притежаваш същото качество. Още една причина да не желая присъствието ти под моя покрив. Бихме могли да се разкъсаме един друг. Ала ти още не си съвсем въоръжена за тази борба. Странно, но аз установявам, че не желая да ти причинявам болка.
Жулиет изпита чувството, че й прилоша. Излезе й въздухът, а бузите й се зачервиха. Какво ставаше с нея? Не трябваше Жан Марк да упражнява подобно въздействие върху нея. Не биваше да го допуска. Сигурно от дългото вървене пеш коленете й трепереха.
— Всичко това са бабини деветини. Трябва да помисля — измърмори тя, после изхвърча от стаята.
Дантон се надигна и поклати глава със съжаление, когато жена му затвори вратата на работния кабинет зад Жулиет.
— Не съм много галантен и си признавам. Щеше ми се никога повече да не ви виждам, гражданко дьо Клеман. Франсоа изобщо не ми спомена, че сте все още в Париж.