Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Той изглеждаше стъписан.
— А моята алчност възвишена ли е?
— Е, възвишена не бих я нарекла. Тъй като обаче никога не съм ви чула да се хвалите как сте измамили някого, то положително става дума за добра, честна алчност.
Той се усмихна.
— За съжаление нямаш нищичко, за да подхранваш алчността ми и затова ще трябва да си вървиш…
— „Вихрения танцьор“! — Очите на Жулиет светнаха възбудено и тя се поклони театрално. — Естествено! Вие искате да притежавате „Вихрения танцьор“!
Изненада трепна по лицето му.
— Но ти го нямаш!
— Вероятно бих могла да измисля начин, за да го получа.
Той я изгледа подозрително.
— Не твърдеше ли, че кралицата имала пълно право да задържи фигурата?
— Ала в Тампл ползата от нея не е голяма, нали? — Тя размишляваше трескаво. — Колко бихте прежалили за „Вихрения танцьор“? Вече не си спомням каква сума предложихте тогава на кралицата.
— Два милиона. И отгоре на всичко кредита, който отпуснах на краля.
— И от кредита не беше изплатено нищо?
— О, аз знаех, че е рисковано. — Той сви рамене при това признание.
— Два милиона. — Жулиет прехапа долната си устна. — Цяла камара пари! Бихте ли ми дали два милиона ливри за „Вихрения танцьор“?
Жан Марк мълчеше.
— Да — отвърна той след известно време.
Тя го погледна.
— Вие искате на всяка цена да го притежавате. Не само баща ви е искал да върне „Вихрения танцьор“ на семейството. И вие го искате!
Жан Марк отпи глътка вино.
— Трябва лудо да го желаете, щом като сте готов да хвърлите толкова пари за него. — Погледът на Жулиет не се откъсваше от лицето му. — Защо?
— Никой не се оставя на драго сърце да го мамят.
— Не, струва ми се, че зад това се крие нещо повече!
— Дори и да е така, както предполагаш, то категорично отказвам да го разкрия пред теб. Всеки мъж запазва за себе си поне няколко тайни.
Жан Марк имаше със сигурност повече от няколко тайни и Жулиет никога по-страстно не бе желала да ги разкрие. Черните му като въглен очи проблясваха цинично развеселени на светлината на свещта, а чудесно оформените му устни се усмихваха ехидно. И все пак тя предусещаше зад всичко това нещичко, което…
Той сви нетърпеливо рамене.
— Този разговор е безполезен. Ти се опитваш да ми продадеш нещо, което не притежаваш.
— Искам за него два милиона — каза тя бавно. — И бих искала да мога да ползвам закрилата на този дом без всякакви ограничения. Това е цената ми за „Вихрения танцьор“. Готов ли сте да я заплатите?
Жан Марк се намръщи.
— Ставаш смешна. Та ти нямаш никаква представа къде всъщност е фигурата.
— Бихте ли заплатили цената?
— Революционното правителство не престава да търси „Вихрения танцьор“ от изчезването му насам.
— Бихте ли заплатили?
— Да — изтръгна се от гърдите му.
— Значи, спазарихме се. — В усмивката на Жулиет се четеше облекчение. — Сега единствената ми грижа е да го намеря.
Ненадейно Жан Марк се разсмя с пълен глас.
— Дявол да го вземе, за миг се бях отнесъл напълно сериозно към тези брътвежи.
— Аз говоря сериозно. Не разбирам какво толкова смешно има.
— Невъзможно е…
— Не знам само как да стане. Трябва да си призная, че ще ми струва доста усилия. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне.
— Представям си. А междувременно, предполагам, нямаш нищо против, ако нахвърля и разработя план как да те изпратя във Вазаро?
— Но на мен ми трябва време, за…
— Ти нямаш никакво време. — Усмивката му помръкна. — Няма да рискувам да ти предоставям убежище в дома си нито миг по-дълго, отколкото е нужно. Преди да е изминала и една седмица, трябва да си на път за Вазаро.
— Само една седмица ли?
— Би трябвало да ти стигне. В края на краищата нали твърдиш, че задачата не била невъзможна. — Той се усмихна иронично и се наклони напред, за да й предложи чаша. — Ще пием ли за нашия успех?
Тя се отдръпна назад.
— Не обичам вино.
Той я наблюдаваше внимателно.
— Дори и да се чукнем за едно такова значимо начинание? Само една глътчица?
— Не! — Жулиет си наложи воля да се овладее. — Вие ми се подигравате.
— Не. — Той поднесе чашата към устните си. — Ала признавам, че любопитството ми се събуди. Колкото по-сложно, толкова по-добре, гласи девизът ми и аз смятам, че ти си една от най-прелестните загадки, Жулиет.
— Толкова сложна не съм. Не съм дори толкова начетена като Катрин. — Жулиет отмести стола си назад и стана. — Напротив, вие сте голямата загадка.