Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Значи отново сделките взимат връх?
— Филип ще ме повика, ако възникнат мъчнотии. Щом като минете контролните проверки, ще бъдете в безопасност. Вазаро представлява един малък свят.
— Безопасността не ми причинява главоболия. — Тя заслиза по стълбището надолу, наклонила глава, с поглед, вперен в пътната кола. — Само дето съм на мнение, че вие би следвало…
— Погледни ме! — Жан Марк я улови за ръката. — Бих искал да ти видя лицето. Изглеждаш зле.
Тя вдигна поглед и той съзря в очите й сълзи.
— Тя се нуждае от вас, Жан Марк.
Той поклати отрицателно глава.
— Тя има теб, а подир няколко месеца и аз ще пристигна във Вазаро. Това е най-доброто, ma petite. Така наистина не може да продължава. Твоите рани още не са зараснали, а пък аз не съм склонен, нито пък съм свикнал да не изпълнявам задълженията си докрай.
— Не разбирам какво имате предвид.
Усмивката му излезе крива.
— Аз обаче знам какво имам предвид. Ако сега тръгна с вас за Вазаро, ще разбереш значението на думите ми след няколко дни. Навярно дори ще се изкуша да взема на вересия къщата с цветята на Филип.
Тя отклони погледа си.
— Аз се отървах от манастира, без каквито и да е рани.
— Трябва ли да го разбирам като предизвикателство?
Кръвта се качи в бузите й. Тя слезе още едно стъпало.
— Всичко това няма нищо общо с Катрин. Вие говорите с недомлъвки и загадки.
— Това е загадка, която ти би могла лесно да решиш, ако си дадеш труда. Ти знаеш отговора през цялото време, но предпочиташ да избягваш истината. — Той я последва и спря редом до каретата, — А пък аз взех решение да те пренебрегна. — Той качи Жулиет в колата до Катрин. — Несъмнено без мен чудесно ще се оправите във Вазаро. — Той се усмихна. — Au revoir, Жулиет!
— Au revoir! — Погледът на Жулиет беше отчаяно вперен в него. — Наистина нямах предвид, че без вас не бихме се оправили. Мислех си само, че грижата за Катрин лежи върху вас…
— Au revoir! — повтори той, затвори вратичката и даде знак на кочияша.
Жулиет подаде главата си от прозореца и той се смая, когато видя, че сълзите, които по-рано само блестяха в очите й, сега се търкаляха неудържимо по бузите й. Съвсем не беше присъщо на Жулиет да излага на показ слабостта си.
— Вие не искате да ме чуете. Опитвах се да ви обясня…
Когато каретата рязко потегли, Жан Марк трябваше да отстъпи крачка встрани, за да не го прегазят, а Жулиет се олюля и падна назад. Жан Марк продължи да гледа след тях.
Всичко щеше да се нареди добре. Ечеле щеше да му изпрати вест веднага след преминаването на бариерата. Не можеше да се случи нищо лошо. Въпреки това не го напускаше натрапчивото чувство на страх и настроението му се развали, когато си спомни отчаяното изражение на Жулиет. Ненадейно съжали, че не беше заминал с тях.
Колко глупаво! Мястото му не беше във Вазаро, а тук, в Париж, където трябваше да се грижи за търговските си дела.
Вече се здрачаваше, когато Робер прекрачи прага на кабинета, където Жан Марк седеше зад писалището си, и запали свещите.
— Току-що пристигна съобщение от мосю Ечеле.
Жан Марк вдигна очи.
— Да?
— Разрешили са на каретата да мине.
Напрежението го напусна.
— Слава Богу!
Робер кимна.
— Да наредя ли на Мари да поднесе вечерята?
Жан Марк хвана перодръжката.
— Не веднага. Имам още работа. След около час.
Робер се спря в недоумение на вратата.
— Вече се питах какво да правя с картината, мосю?
Жан Марк отново вдигна очи.
— Коя картина?
— Картината, за която позирах на мадмоазел Жулиет. Тя я е оставила в градината върху статива. Сигурно я е забравила.
— Да, сигурно. — Рисуването беше прекалено важно за Жулиет, за да постъпва толкова немарливо… да забрави недовършена картина, това съвсем не й беше присъщо. Трябва наистина да не е била на себе си. Била е по-разстроена, отколкото беше предположил. — Най-добре я занеси в стаята й.
— Разбрах, мосю. — Робер затвори вратата.
Нейната стая ли? Жулиет беше гостувала твърде кратко в дома му, а изглежда, че по всичко, до което се беше докосвала, бе оставила неизлечими следи. Своеобразна, вироглава, възбуждаща, предизвикателна, тя беше съумяла да го трогне като никоя жена досега. Без нейното темпераментно и изискващо внимание присъствие къщата му изглеждаше особено тиха, а той самият се чувстваше странно неспокоен. В този миг чу, че вратата се отваря.
— Гладна съм. Ще кажете ли на Мари да поднесе вечерята?