Вълчето братство

Роланд беше служил като кралски касапин. Разбираше от ножове и веднъж бе купил от пазара един такъв.

— Кивар е — поправи го той. Мъжът беше носил черен памучен бурнус под наметалото си. Скъсаният наниз на раздраното му гърло беше отрупан със златни търговски пръстени. — Някой от убийците на Радж Атън.

— Имаше и една торбичка, пълна с човешки уши — потвърди барон Пол. — Съмнявам се да е бил хирург.

Роланд се наведе, дръпна наниза с пръстените и ги изсипа в джоба си, после се обърна към барон Пол. Баронът се ухили.

— Почваш да се учиш, човече. Няма полза да ги оставяме на мародерите.

— Кръв — каза зелената жена. След което добави по-тихо: — Кръв — не.

Ейвран се ухили и й каза по-високо:

— Кръв — да! — Отиде до трупа, престори се, че уж топи пръста си в съсирената кръв, и каза: — Кръв добре. Ммм… кръв… да!

Зелената жена я зяпна и в очите й просветна разбиране. Отиде до тялото и го подуши.

— Кръв — да. — Но явно не й се щеше.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита барон Пол. — Да я учиш да убива хора?

— Не я уча да убива — отвърна Ейвран. — Искам само да не изпитва вина за това, което е направила. Тя ни спаси. Не е направила нищо лошо!

— Тъй де, и понеже е изключила жаждата за кръв от системата си, сигурен съм, че днес цял ден ще ни е веселичка — каза барон Пол. — Но разбира се, щом пак огладнее, просто ще награби някого по пътя.

— Не, няма — заяви Ейвран. — Тя е много умна. Сигурна съм, че разбира много повече, отколкото мислиш. — Пресегна се и почеса зелената жена по главата, все едно че беше кученце.

— О, умна е, дума да няма — каза барон Пол. — Следващия път кралят като си прати бирниците, ще я викна да ми сметне колко ми е дългът.

Ейвран го изгледа сърдито.

— Барон Топчо, а случайно да ти е хрумвало, че може да ни е от полза? Ами ако е убила този човек, защото е разбрала, че е опасен за нас? Ами ако по пътя има още като него? Тя може да ги убие и да ни опази. Изглежда, има остър нюх, а всички те миришат на джинджифил и къри. Може да ги надуши. Не мислиш ли така, Роланд?

Роланд само сви рамене.

— Аз лично обичам по малко къри — възрази барон Пол. — И не ми харесва мисълта да ме изкормят, само защото в някой хан са решили да сложат къри във вечерята.

— А и освен това не е умна — продължи барон Пол. — Виждал съм гарги да подражават думите на хората също като нея.

Вярата на Ейвран в зелената жена изглеждаше твърде пресилена, помисли Роланд, но зелената наистина беше научила доста думи тази сутрин. Още ден-два и току-виж можеше да я научи да ходи на лов.

А по-важното беше, че и той не знаеше какво да правят с нея. Предния ден не беше имал късмет да я убие.

Бяха се опитвали да й избягат, да я оставят далече зад себе си, но тя просто затича след конете им на големи отскоци и викаше: „Кръв, кръв!“

Да, зелената жена си беше проблем, с какъвто може би щеше да са справи само кралят със своите съветници. Засега тя беше под опеката на Ейвран, а Роланд нямаше и най-смътна представа как да постъпят с нея.