Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Къде е тоалетната хартия?
Хилари се надига в леглото и извърта глава, с глупав сънен поглед:
— Ъ?
— Тоалетна хартия. Трябва ми.
— Свършила е.
— Какво?
— Мислех да купя днес.
Филип издига ръце във въздуха: „Невероятно! Направо невероятно!“
— Можеш да си купиш по пътя.
— В шест часа сутринта?
— Може на аерогарата…
— Пък може и да не може. Може и да нямам време.
— Вземи каквото е останало в долната тоалетна, ако искаш.
— Много ти благодаря — казва саркастично Филип.
Той изтрополява надолу по стълбите, като взема по две стъпала наведнъж. В тоалетната на долния етаж намира половин ролка хартия, заредена с пружинен механизъм в керамичен държател, закрепен на стената. Филип се мъчи да освободи хартията от пружинения механизъм. Звънецът на входната врата остро иззвънява. Филип се сепва, хартията пада на земята и рулото се развива с изумителна скорост по целия под. Филип тихо псува, опитва се да я навие отново, отказва се, отива да отвори на шофьора, посочва му багажа, на бегом се качва в кабинета, натъпква пакет хартия за пишеща машина в куфарчето си, тича обратно в антрето, извиква едно сърдито „Довиждане!“ в посока към горния етаж, грабва шлифера си от закачалката и напуска къщата, като трясва вратата след себе си.
— Всичко наред ли е, господине? — казва шофьорът на таксито, щом Филип се отпуска тежко на задната седалка.
Филип кимва. Шофьорът включва на скорост и отпуска амбреажа. Таксито потегля, после внезапно спира, подчинявайки се на извикване от къщата. И ето Хилари идва, носейки се по градинската пътека в нощница и едно старо манто, наметнато отгоре, не особено благопристойна на вид, притиснала към пазвата си разбъркана купчина от чорапи и бельо. Филип сваля прозорчето на колата.
— Забрави да ги извадиш — казва задъхано Хилари и пъха чорапи, потници и слипове през отвора върху скута му. Шофьорът на таксито наблюдава смаян.
— Благодаря — казва Филип навъсен и прибира дрехите.
Хилари му отправя широка усмивка.
— Довиждане тогава. Приятно пътуване!
Тя се навежда към прозорчето за целувка с открехнати устни и затворени очи. Филип трудно може да й откаже и се навежда към нея за формалното докосване.
Но тогава се случва нещо необичайно. Старото манто на Хилари се смъква, деколтето на нощницата й се отваря и Филип зърва извивката на дясната й гръд. Тя представлява добре познат му обект. Преди двайсет и пет години направи първия си тактилен опит за запознанство с нея чрез плахо опипване през дебелия плетен пуловер и широкия здрав сутиен, докато целуваше младата й притежателка, тогава току-що завършила студентка, за лека нощ пред квартирата й една вечер след прожекция на „Броненосецът Потьомкин“ в клуба на кинолюбителя. За първи път видя голата й плът през първата им брачна нощ, беше като изпаднал в транс. Оттогава сигурно я бе виждал и докосвал (нея и близначката й) няколко хиляди пъти — галил и месил, близал и завирал нос в нея, гледал как му кърми децата и сам посуквал при случай. През това време тя постепенно изгуби девствената си твърдост и кадифена повърхност, наедря и натежа, еластичността й намаля, и му стана мила като стара възглавничка — удобна, но незабележима. Но такава е мистерията на желанието — непостоянството и непредвидимостта на неговите движещи сили — че тази неочаквана мимолетна картина на гръдта, люлееща се свободно в широките гънки на нощницата, над прикрити дълбини, от които до ноздрите му достига приятен мирис на топло легло и тяло, доведе Филип почти до припадък от желание отново да докосва, ближе, суче, завира носа си и т. н …
Не много часове след като Филип Суолоу отлетя от аерогара Хийтроу на борда на един DC — 10 на турските въздушни линии в посока към Анкара, Пърс Макгаригъл долетя на Хийтроу на борда на Боинг 737 от Шанън, тъй като беше денят за раздаване на наградите в Кралската академия.
„Анабел Ли“ беше един стар параход за увеселителни разходки, извършвал някога редовни рейсове по Темза. Пребоядисан и с подновена мебелировка, с неподвижни витлови колела и изчистен комин, сега стоеше закотвен на брега на Темза при Чеъринг Крос Ембаркмънт, превърнат в ресторант с бар и няколко стаи за настаняване, и можеше да бъде наеман за специални случаи като този например. Лондонските литератори ахкаха от възхищение пред оригинално решеното място за научна среща, като слизаха от такситата или се изсипваха накуп от метрото за кратка разходка към реката. Беше прекрасна майска вечер, Темза бе пълноводна, а лек бриз развяваше знамената и флагчетата по „Анабел Ли“. Когато се качиха на борда, някои вече не бяха толкова сигурни, че идеята е добра. Под краката се усещаше непрекъснато поклащане, а когато минеше по-голям морски съд, „Анабел Ли“ се повдигаше и спадаше доста рязко, така че гостите залитаха върху червения плюшен килим на главния салон. Скоро обаче бе невъзможно да се направи разлика между ефекта от реката и ефекта от пиенето. Пърс никога не бе присъствал на литературна вечеря досега, но както изглеждаше, главната цел беше да пиеш колкото може повече и колкото може по-дълго, като същевременно говориш с пълен глас и гледаш през рамото на този, с когото говориш, за да се усмихваш и махаш с ръка на останалите, които също пият, говорят и ръкомахат. Що се отнася до Пърс, той само пиеше, тъй като не познаваше никого. Той стоеше встрани, усещайки, че се задушава стегнат в необичайните му яка и вратовръзка, и пристъпяше от крак на крак, докато станеше време за отиване до бара за поредното питие. Келнери разнасяха бяло и червено вино сред гостите, но Пърс предпочиташе бира „Гинес“.