Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
Тя погледна към Феликс за някакъв отговор, но неговото внимание беше привлечено от книгите, изпопадали от накъсаните кашони. Той беше още на четири крака и все още с панталони около глезените, и стоеше така, втренчил изумен поглед в книгите. Това бяха еднакви томове, в бледо-сини подвързии. Феликс отвори един и извади малък лист, пъхнат в него.
— Господи — каза той. — Нищо чудно, че старият Суолоу не получи нито един отзив.
В деня, преди да замине за Ванкувър, Ръдиърд Паркинсън получи писмо от Феликс Скинър и един брой от „Хазлит и читателя-аматьор“. „Уважаеми Ръдиърд“ — пишеше там, — „ние издадохме тази книга миналата година, но тя беше пренебрегната от пресата — несправедливо според мен. Във връзка с това, тази седмица изпращаме нова партида броеве за рецензиране. Ако Вие самият евентуално бихте могли да поместите някъде една рецензия за нея, би било чудесно. Известно ми е, че сте изключително зает, но имам предчувствието, че книгата ще Ви хареса. С уважение: Феликс Скинър“.
Ръдиърд Паркинсън изкриви устни над това послание и погледна към книгата с хладен интерес. Никога не беше чувал за Филип Суолоу, а първа книга на професор от непрестижен университет не обещаваше много. Като разгръщаше страниците, обаче, вниманието му бе привлечено от цитат, взет от есе на Хазлит, озаглавено „За критиката“: „Нищо не прави в днешно време критикът, ако не се опитва да намери хиляди значения дори в най-очевидния израз… Работата му не е да бъде справедлив към автора, когото той третира без да се церемони излишно, а да отдаде почит на себе си, като покаже познаване на всички критически въпроси и източници“. Хм, помисли си Ръдиърд Паркинсън, оттук могат да се извадят боеприпаси за битка срещу Морис Зап. Той пусна книгата в куфарчето си, заедно с паспорта и червено-белия билет за самолета.
Пътуването до Ванкувър не беше комфортно. За да спести малко от пътните, си беше взел билет за икономична класа, тъй като университетът-домакин му плащаше за първа. Това се оказа грешка. Първо се беше спречкал с едно устато момиче на контролния пункт, което отказа да приеме куфара му за едно пренощуване като ръчен багаж. После, като се качи на самолета, установи, че е имал лошия късмет да получи място до майка с малко дете на скута, което се извиваше, ревеше и плюеше храна отгоре му през по-голямата част от дългия и уморителен полет. Той започна горчиво да съжалява за суетата, която го подтикна да приеме това съвършено ненужно звание, да прелети десет хиляди мили за три дни само заради удоволствието да облича чужди тоги, да слуша кратки и вероятно неточни възхвали в негова чест и после да разговаря за глупости с тълпа досадни канадски нищожества на някой противен прием или банкет, където несъмнено ще се пие само ръжено уиски с лед през цялото време.
В крайна сметка, на вечерята след церемонията по награждаването сервираха вино, и то, Ръдиърд трябваше да признае, доста добро вино — „Пуйи Фюсе ’74“ с рибата, и наистина забележително „Жаври Шамбертан ’73“ с филето. На масата се говореха баналности, както се бе опасявал, но той все пак успя да проведе интересен разговор преди приема с един от другите кандидати за звание, Жак Текстел, швейцарския антрополог и бюрократ от ЮНЕСКО, който любезно го почерпи със сухо мартини.
— Поздравления — каза той. — Аз знам, че съм тук само защото университетът се надява да измъкне малко пари от ЮНЕСКО, но вие сте заслужили почит със собствения си труд.
— В никакъв случай, вашата награда е напълно заслужена! — би отговорил всеки друг, но не и Ръдиърд Паркинсън. Той, бидейки Ръдиърд Паркинсън, просто се подсмихна самодоволно и изпръхтя в бакембардите си.
— Нямате си представа, колко почетни награди съм събрал, откакто станах ПГД — каза Текстел.
— ПГД?
— Помощник главен директор.
— Харесвате ли работата си?
— Като антрополог, да. Парижкият отдел е като племе. Има си ритуали, табута, ред по превъзходство… Очарователно. Но като администратор, ме докарва до лудост. — Текстел сръчно постави празната си чаша върху подноса на минаващия келнер с едната си ръка и взе пълна с другата. — Да вземем например тази длъжност за експерт по литературна критика.
— Какво представлява тя?
— Вие не сте чували за нея? Изненадан съм. Зигфрид фон Турпиц е наясно — той ми звънна в седем и половина сутринта да ме пита за това. Тъкмо бях заспал изтощен от смяната на времето след един полет от Токио.
— И каква е тази длъжност? — настоя да чуе Ръдиърд Паркинсън.
Текстел му разказа.
— Интересува ли Ви? — завърши той.