Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— О, не — каза Ръдиърд Паркинсън с усмивка и леко поклащане на глава. — Аз съм напълно удовлетворен.
— Приятно е да се чуе подобно твърдение — каза Жак Текстел. — Според моя опит най-издигнатите академици са най-неудовлетворените хора на света. Те винаги смятат, че тревата в съседното поле е по-зелена.
— Аз не мисля, че тревата където и да било е по-зелена от тази в парка на „Ол Сейнтс“ — каза Ръдиърд Паркинсън надменно.
— Сигурно е така — каза Жак Текстел. — Но, разбира се, този, който заеме длъжността към ЮНЕСКО, няма да се мести никъде.
— Няма ли?
— Не, това е чисто концептуална длъжност. С изключение на заплатата, която вероятно ще бъде от порядъка на сто хиляди долара.
В този момент обявиха, че вечерята е сервирана. Ръдиърд Паркинсън бе настанен на известно разстояние от Жак Текстел, а последният напусна веднага след като се нахрани, за да хване влака за Перу, където на другия ден трябваше да открие конференция върху запазване културните останки на инките. Тази раздяла причини леко безпокойство у Ръдиърд Паркинсън; искаше му се по възможност да коригира впечатлението, което може би бе оставил, че е изцяло незаинтересуван от длъжността към ЮНЕСКО. Колкото повече мислеше за това — а той мислеше за него през по-голямата част на пътуването си на връщане към Лондон — толкова по-привлекателно му изглеждаше. Той така беше навикнал към покани за кандидатстване на щедро финансирани длъжности в Северна Америка, че отказът беше станал нещо като рефлекс за него. Те винаги се опитваха да го изкушат с обещания за научен колектив, от който той изобщо не се нуждаеше (научният колектив ли щеше да пише рецензиите вместо него?) и големи привилегии за пътуване, които биха му позволили да лети до Европа колкото често си иска. (Но аз вече съм в Европа, изтъкваше той, ако въобще си направеше труда да отговори.) Тази длъжност, обаче, бе определено различна.
Може би той я отхвърли твърде прибързано, макар че ЮНЕСКО беше институция, редовно вземана на подбив в Оксфорд. Но никой не би се шегувал със сто хиляди долара годишно, освободени от данъци, при това без дори да си преместиш книгите. Проблемът беше, как да запознае Текстел с малко позакъснелите си мисли, без да му се натрапва твърде очевидно. Несъмнено, длъжността ще бъде обявена, като му дойде времето, но Ръдиърд Паркинсън беше достатъчно опитен да знае, че хората, назначавани на висши академични длъжности никога всъщност не кандидатстват за тях, преди да им бъде лично предложено. Това правеше Текстел — сега, в ретроспектива, беше ясно като бял ден, а той пропусна възможността. Ръдиърд Паркинсън огорчено стисна облегалките на стола си. Да речем, една дискретна бележка до Текстел да му намекне за промяната в настроението. Но нещо повече бе необходимо, нещо като кампания, рекламна листовка, манифест — обаче изтънчено, по заобиколен начин.
Като отваряше куфарчето си да потърси лист за писмо до Текстел, погледът на Ръдиърд Паркинсън попадна върху книгата на Филип Суолоу. Той я извади и запрелиства. Скоро се зачете по-внимателно. В съзнанието му се очерта план. Една статия в средата на литературното приложение на „Таймс“. „Английската критическа школа“. „Колко добре е да попаднеш, сред потискащата пустиня на съвременната критика, на човек, който защитава благородната традиция за хуманна наука, здрав разум и чисто удоволствие от великите книги… Навременното изследване на професор Суолоу дава насоки… Обратно на претрупаното с професионален жаргон и твърде педантично произведение на професор Зап, в което перверзните парадокси на модните европейски учени са интерпретирани претенциозно и стерилно… Настанало е време тези, които вярват, че литературата е израз на универсални извънвремеви човешки стойности, да се изправят и преброят … Професор Суолоу е този ясен призив към действие. Кой ще отвърне?“
Нещо такова може да свърши работа, помисли си Ръдиърд Паркинсън, загледан през прозореца към слънцето, което изгряваше или залязваше някъде или другаде над хоризонт от вълнообразни облаци. Ванкувър, където бе зърнал набързо само измитите от дъжда улици между летището и университета, вече се бе заличил от паметта му.
Филип Суолоу потегли за лекторското си турне в Турция в напълно объркано състояние. До последния момент бе работил върху лекция за литературата, историята, обществото, философията и психологията, пренебрегвайки други, по-банални занимания, като например приготвянето на багажа. Хилари, намусена и дръпната, го гледаше късно вечерта преди самото отпътуване как рови за чисто бельо и чорапи.
— Трябваше да помислиш за това по-рано — каза тя. — Знаеш много добре, че утре е денят на голямото пране.